ПОЕЗИЯ

[КОШМАР]

"Боже господи, как този
уж разумен род човешки
цял е глупости и грешки"

Шекспир, "Сън в лятна нощ" III действие, II сцена.
.......................
ний знаем: всеки влюбен е винаги готов
безкрайно да говори за своята любов...

Шекспир
................
Шекспиров Въпрос


Уилям Шекспир се ползва със славата на един от най-загадачните творци. Въпреки че е живял в края на XVIв. – началото на XVIIв., личността и биографията му поставят загадки пред изследователите. Още през XVIIIв. Възниква т.нар. Шекспиров въпрос, който под една или друга форма продължава да занимава умовете и днес. Същината на Шекспировия въпрос е свързана с предположението, че малообразования провинциалист, какъвто е бил драматургът, едва ли е могъл да сътвори ония шедьоври на словото и мисълта, които и днес съставят част от златния фонд на световната литература. Това е могъл да стори само високообразован хуманист, използвал името на треторазредния актьор като прикритие. Така са възникнали най-популярните версий на легендата, според които зад името на Шекспир се крие или младият граф Саутхемптън, приятел и покровител на драматурга, комуто Шекспир посвещава и повечето от сонетите си, или философът хуманист Франсис Бейкън (1561 – 1626), който е имал отношение към ренесансовата драма и театър. Към края на XIXв. Оскар Уайлд търси в инициалите У.Х. от заглавната страница на първото издание на Шекспировите сонети неизвестен дотогава актьор от трупата на Бурбидж-Шекспир, а в наши дни търсачи на сензации обявиха, че под тези инициали писателят се е подвизавал като агент от тайната полиция на кралица Елизабет I. Днес никой сериозен шекспировед не се занимава с т.нар. Шекспиров въпрос, който с основание се смята за рожба на романтичната култура и светоусещане. Друг е въпросът, че в биографията на писателя наистина има бели петна и неосветени моменти, които са способствали за възникването на легендите. Разпалва въображението например надгробната плоча на поета. Както е известно, Шекспир умира на рожденния си ден 23 април 1616г. И след няколко дни е погребан край олтарната стена на стратфордската катедрала ,,Св. Троица”. Край гроба има и скулпторно изображение (бюст) на писателя, а върху надгробието е издълбано римувано четиристишие, вероятно съчинено от самия поет. В превод на български тази автоепитафия гласи

Приятелю добър, на Бог се уповавай,

праха, заключен тук, напразно не смущавай.

Блажен да бъде, който тоз камък не отлости,

проклет – който помести изтлелите ми кости.

Това загадъчно четиристишие кара някои изследователи да мислят, че в гроба на писателя се крие ключът към Шекспировия въпрос.Около 400-годишнината от рождението на Шекспир англичаните като че ли бяха склонни да разровят гроба на великия фраматург, но в последния момент се отказаха. А всъщност епитафията може би въобще не загатва за никаква тайна, а е традиционна формула-заключение да не се смущава покоят на мъртвите. Никой от разпалените поддържаници на Шекспировия въпрос не е успял да отговори задоволително защо от епохата на писателя няма нито едно свидетелство или дори намек за някаква тайнственост, свързана с името на драматурга, нито защо на младия граф или на известния философ е било потребно да се крият зад името на Шекспир при положение, че в професията на актьора и драмописеца от онова време не е имало нищо срамно или унизително. Към 30-те години на XXв. Американският шекспировед К.Чембърз поднася тезата за антибиографичността на творчеството на писателя. Съгласно тази теза у Шекспир отсъстват очевидните при всеки друг писател съответстия между житейска и творческа биография. Именно това несъвпадение между личност и творчество е предпоставка за възникването за легендите за Шекспир.

[BLACKJ]

?

Тихо е само и пусто,
сам съм в нощта
и усещам огромна тъга
- в гърдите – това е другото чувство…

Няма Ви – нощта се точи мудно,
няма ги познатите лица,
детските усмивки,горещите сърца
и всичко ми е трудно…

Зората – мъглива и тъжна,
повдига нощния плащ,
на някого сякаш е длъжна
да каже – Добро утро!Здравей и кураж!

Душата ми свила се – плаха
и тя се събужда за новия ден
и обич,и радост напират във мен,
Вий пак ще сте тук – обичам Ви – приятен Ви ден!
BLACKJ

[КОШМАР]

Здравей Блаки Споко де, ше се върнем, ше видиш ти.
...............
Марина Цветаева

из "Прикована"

1.

Аз – прикована към позорен стълб

на съвестта славянска и старинна,

с клеймо на челото и змийски зъб

в сърцето - пак твърдя, че съм невинна.



Твърдя, че в мен спокойствие цари

като пред първото причастие

и че не съм виновна, че дори

по ъглите стоя - да прося щастие.



Това, което имам, е пред вас.

Кажете вие - или ослепявам?

Къде са златото, среброто? Аз

две шепи пепел само притежавам!



И само тях с молби и чудеса

изпросих аз от хората щастливи.

И само тях със мен ще отнеса

във оня край на ласки мълчаливи.


***

Добре е, че сте болен не за мен,

че не за вас отколе боледувам,

че земното кълбо през никой ден

под стъпките ни няма да отплува.

Добре е, че ненужно е – безкрай

да си подбирам думите лукави.

И да не се червя, когато най-

невинно се докосваме с ръкави.



Добре е, че по други рамене

ръката ви пред мен спокойно плува,

че не кълнете - в пъкъл нажежен

да се пека, - че друг, не вас – целувам.

Че, нежен мой, вий името ми нежно не

мълвите нито денем, нито нощем – всуе.

Че никога в камбанно висине

над нас не ще отекне “алилуя”.



Благодаря ви – най-далечен мой,

че мене – без сърцето ви да знае! –

обичате: за нощния покой,

за редките ни срещи подир залез,

за не-разходките ни в час стъмен,

за слънцето – над други дето плува,

и че – уви! – сте болен не за мен,

че не за вас - уви! - аз боледувам.

[КОШМАР]

Стихове от Маргарита Петкова

Любовта ми към тебе,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.

***

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.
---
ДИВА КЪПИНА

Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.

* * *

ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
Внимавайте, като преглъщате.
.......

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Каква принцеса бях, каква принцеса!
Как влюбваха се принцовете в мене!
Безгрижно, лекомислено, божествено
живеех – пренебрегнала вретеното.
Как покорявах всичко само с поглед!
Бях вятърничава и мъдра – всякаква.
За мен мъжете стъпваха във огъня.
И тайно във съня си ме изплакваха.
Каква принцеса бях... Но ме докоснаха
очите ти – две остриета сини.
Прибрах короната, разгоних гостите
и те приех – в едно със орисията си.
Какво си мислиш – че изтлява миналото?
Че край си има всяка женска лудост?
Повярвай ми – макар след сто години
принцесата във мен пак ще се събуди.
* * *

Когато някой ден почукаш и няма кой да ти отвори,
а само дъжд, внезапно рукнал, плющи по немия прозорец.
Когато празна и студена се спусне в тъмното ръката ти
и замълчи като на сцена премръзналото ти очакване.
Когато с любопитни погледи не стрелят вече в теб съседите,
а някак безрезлично строги минават, без да те погледнат.
Когато улиците водят единствено към твойта къща,
където вече ти не можеш, а и не искаш да се връщаш.
Когато посред нощ проплаче дете внезапно във съня ти
и мериш стаята със крачки, защото няма, няма пътища.
Когато някой твойто име извика тихичко зад ъгъла –
ще разбереш, че си ме имал, но някъде си ме загубил.

***

ПРЕДИЗВИКАНО ОБЯСНЕНИЕ

Не знам дали го обичам повече,
отколкото ти го обичаш,
но в моите пръсти е скрито разковничето
на безумното тайно обричане.
Моите думи за него са живата,
От друг вода ненапита.
При мен той идва, от теб си отива.
Все мен жадуват очите му.
Ти си му покрива, аз съм небето му,
мамещо с необятност.
Ти си огнището, аз съм сърцето му.
Ти си дълга, аз съм щастието му.
Ти си родила и гледаш децата му,
аз – на моминство обречената.
Ти над живота му имаш правата,
аз – правото на вечност.

[КОШМАР]

„Основно правило в Любовта – КАЗВАЙ ВИНАГИ ИСТИНАТА!”

просто усетѝ

Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и ... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли...не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е ... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж...А е различна...
Caribiana

[КОШМАР]

[КОШМАР]

Едно стихотворение от Валентин Йорданов "Любовно обяснение". Вальо, Вальо спука ме

[КОШМАР]

ДЖУЛИЯ БЕЛ - «О,ШУМЕН СВЯТ ПРЕПУСКАЩ В ГАЛОП»

О, шумен свят препускащ в галоп,

от показност, луксозна суета.

Битки за власт, кинжал в гърба,

безверие, без страх от бога.


О, шумен свят препускащ в галоп

и драпа всеки другия да смаже.

И не за връх, просто ей така,

за сила, могъщество да покаже.


О, шумен свят препускащ в галоп,

ей го там един седи на престол.

Хамелиони, старлетки край него,

клечат, кланят се оплезели език.


О, шумен свят препускащ в галоп,

но в миг декора - шутов падна.

И под лъскавия перчещ силикон,

душица дребна гола се показа.


25.08.2009

ДЖУЛИЯ БЕЛ

[Lord]

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА

Дотука всичко завеща
и свърши клетият Вийон.
Разчуе ли се за смъртта,
червете се - достоен фон
е туй на гонен от нагон
любовен и загнил млад, -
че кле се в Божия хормон,
разделяйки се с този свят.
Измама няма - любовта
му смачка целия фасон,
далече го прокуди тя
да скита сам и без подслон:
ни храст, ни заек - стръмен склон,
по който той раздра отзад
едничкия си панталон,
разделяйки се с този свят.
Бедняшка бе му участта
под тегнещия небосклон:
пронизан от любов в гръдта,
умря един ездач без кон;
но с порив като скършен клон,
отрупан целият със цвят,
той бе достоен за поклон,
разделяйки се с този свят.
Във разрез със добрия тон
(на Ваша милост тъй познат!)
гаврътна чашата Вийон,
разделяйки се с този свят.

Франсоа Вийон

[КОШМАР]

СИЛНИТЕ
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова /отдавна се чудя кой е автора на това стихотворение и най-накрая я открих, за което много се радвам/