Споко де, ше се върнем, ше видиш ти. ...............
Марина Цветаева
из "Прикована"
1.
Аз – прикована към позорен стълб
на съвестта славянска и старинна,
с клеймо на челото и змийски зъб
в сърцето - пак твърдя, че съм невинна.
Твърдя, че в мен спокойствие цари
като пред първото причастие
и че не съм виновна, че дори
по ъглите стоя - да прося щастие.
Това, което имам, е пред вас.
Кажете вие - или ослепявам?
Къде са златото, среброто? Аз
две шепи пепел само притежавам!
И само тях с молби и чудеса
изпросих аз от хората щастливи.
И само тях със мен ще отнеса
във оня край на ласки мълчаливи.
***
Добре е, че сте болен не за мен,
че не за вас отколе боледувам,
че земното кълбо през никой ден
под стъпките ни няма да отплува.
Добре е, че ненужно е – безкрай
да си подбирам думите лукави.
И да не се червя, когато най-
невинно се докосваме с ръкави.
Добре е, че по други рамене
ръката ви пред мен спокойно плува,
че не кълнете - в пъкъл нажежен
да се пека, - че друг, не вас – целувам.
Че, нежен мой, вий името ми нежно не
мълвите нито денем, нито нощем – всуе.
Че никога в камбанно висине
над нас не ще отекне “алилуя”.
Благодаря ви – най-далечен мой,
че мене – без сърцето ви да знае! –
обичате: за нощния покой,
за редките ни срещи подир залез,
за не-разходките ни в час стъмен,
за слънцето – над други дето плува,
и че – уви! – сте болен не за мен,
че не за вас - уви! - аз боледувам.
