ПОЕЗИЯ

[Валентина]

БЕЗРАЗЛИЧНА

Научих се да бъда безразлична,
студено да посрещам всеки огън.
Без чувства, без болка, без мъка...
От днес вече ще съм различна!

Научих се да бъда безразлична...
Не ще повярвам на слова измамни,
не ще допускам блянове фалшиви,
ни надежди празни - ще съм различна.

Научих се да бъда безазлична!
Сърцето свое да заключа
и ключа да хвърля надалече...
Не го търси! Недей! Аз вече съм различна...

Научих се да бъда безразлична!

В. Петкова
29.07.2013

[Валентина]

ПОДАРИ МИ УСМИВКА!

Две блеснали очи ме гледат закачливо,
в тях Слънце отразява се игриво.
В моите очи Небето се оглежда,
тихо, срамежливо из зад тях Морето поглежда...

Видение странно ли си, или просто мираж?
Да се загледаш в мен се изисква кураж...
Че буря в сърцето ми вълните разбива,
с порой от чувства бреговете залива.

Опитваш се със поглед устремен
да укротиш пожара в мен...
Ще ме накараш ли да се почувствам щастливка?
Просто... подари ми Усмивка!

В.Петкова
05.09.2013

[slaron]

Мамо!

Много ми се плаче, мамо,
много ми тежи! Уж причина няма,
а очите ми са пълни със сълзи!
Много искам да се гушна в теб
и да се стопля, нищо да не питаш,
само да ме галиш, а пък аз да се наплача...
тъй на воля, без да се стеснявам.
Знам, че съм голяма, даже много,
но ми се доплаква, мамо,
ти сигурно ще знаеш и защо.
Нищичко не искам, само да се гушна
в теб, за малко и дете да бъда,
да се страхувам, да съм слаба,
да треперя и да не мога нищо,
безпомощна да съм
и да се изплача аз на воля.
Уморих се да съм силна, мамо,
само да поплача малко
и после пак ще съм във форма!

Vesta

[Кошмар1]

Напоследък и аз плача сларон - за мама, за татко.... Падне ли ми плача. И сега след този прочит ми текат сълзите.... За мен това си е нормална реакция на чувственост. Много добро, отлично даже.

[Кошмар1]

Равносметка /не знам от кой е/

Да, всеки брак е доста тъжна гледка,
дори след шумен пир и благослов.
Дали да се бракуваме по сметка,
или да се бракуваме с любов?!

Наместо във луксозна лимузина,
да седнем кротко в стария трабант,
на който не достига все бензина
и дреме под прогнилия сайвант.

Наместо в дом висок, на чет'ри ката,
поизживели сетния си час,
в таванска дупка - няколко квадрата,
да спим на две, прегънати от страст...

наместо щедър дар за всеки празник,
палто от норка в зимния сезон,
да пипнем всички вируси заразни,
на любовта под вехтия балтон...

... и вместо в ресторант с добра вечеря,
да се залъжем с пържени яйца,
но тъй като светът не е от вчера,
а ние сякаш още сме деца...

които правят сложна равносметка
и изводът навярно не е нов:
че най-добре е всеки брак по сметка
да е скрепен със мъничко любов...

[avitohol]

За нашата Лили

Какво ли те за ТЕБЕ не говорят,
какво ли не предвиждат
нищо щ ом не могат да ти сторят
могат ....само да завиждат.

Че не могат стигна дори късче
от стародавната ти слава
че не стъпват дори на твойто пръстче
а обречени са на забрава

Те, медийните ни плашоци
ненаяли се със мърша
време им е за уроци
че любовта към ТЕБ не се прекършва.


Към великата Българка ЛИЛИ с Любов.

[Lord]

БОРБА



В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"


Ботев, Христо

[slaron]

Идвайте си

Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.

Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,

целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане...
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка...
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.

Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви...
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи!

Христо Медникаров

[Кошмар1]

АЗ БЯХ - 05.07.2006г - Анета Саманлиева


Понякога бях лъчезарна,
раздавах нежност и смях.
На живота бях благодарна
усмихната, слънчева бях.

По пътя си срещах неволи
и смело заставах пред тях.
В сърцето ме бяха проболи,
но често победител аз бях.

Друг път, лоша, сърдита
стаила в душата си яд,
нападайки търсих защита,
не исках да бъда, но бях.

Тъй често и много самотна,
за всеки и всичко скърбях.
Потъвах и плачех сиротна -
сред хора самотница бях.

Обичах, но бях и обичана.
Желаех, мечтаех, копнях.
Аз сетих и болка родилна -
колко пъти майчица бях.

Сама оценявах се строго,
вглъбена, всичко разбрах.
Сред образи толкова много
щом бях, аз всъщност живях.

[Кошмар1]

НЕ, СЕГА НЕ Е ЗА ПОЕЗИЯ...- НИКОЛА ВАПЦАРОВ


Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?

Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.

Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.

Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.

Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.
....