Четири пъти се качвам по погрешка в чужда кола, като първия път даже се развиках на човека: „Къв си ти, бе, кво прайш тука, бе!”
Когато ям солети или бисквити, редовно си ги гася в пепелника.
Вчера сутринта си измих зъбите с крем/лекарство/ за изгаряния, като през цялото време псувах производителите на пасти за зъби, че вече прекаляват и ги правят все по-гадни на вкус.
Когато ни слагаха климатика, упорито твърдях, че дистанционното не е в ред щом няма бутон звездичка * и не мога да го заключа /както GSM-а/. Момчетата, които го монтираха, ме гледаха с нищо добро в погледа.
Редовно си прибирам дамската чанта в хладилника, а на банкоматите няколко пъти им търся мишката.
Покрай детето:
Много често, докато чакам на светофар, хващам за ръката, който е до мен /непознат, разбира се/ и казвам :”Чакай да светне зелено и се огледай!”
Миналата година се наложи да работим една събота и, тръгвайки си от работа, по навик отивам в градината да си прибера детето. Изпадам в див ужас, стоейки пред заключената врата, неосъзнавайки, че е почивен ден. След близо петминутна паника сълзите са ми на очите и звъня на мъжа ми. В момента, в който той вдига, се сещам кво всъщност става и казвам тъпо, но облекчено: „Здрастиииии! Как сиииии?!”
Той не посмя много да ми се присмее, защото само дни преди това се издъни по-качествено: сутрин излизаме тримата, но аз и детето оставаме да го чакаме пред входа на дома ни, за да ни вземе с колата, тъй като паркираме по-далече. Стоим, чакаме, минават 20 минути /много повече от нормално/ и изведнъж го виждаме да пристига от срещуположната посока на улицата. Питам кво става и се оказва, че човекът просто ни забравил и отпрашил, но след близо три кръстовища, се усетил, че му е много тихо и нещо не е както трябва. 
Сигурна съм, че ще допълвам,.... щото ЕГН-то не прощава.
Вие сте:
,тряс 
Сетих се как се казва цялото й домочадие, но не и тя! Спасих конфуза с едно : "Ооо, муци, к`во правиш?" 
