Смъртното наказание - приемано и отхвърляно
Автор:Елеонора Петрова 15.11.2005 година, около 11 часа на обяд. Цяла България е притаила дъх в очакването на едно решение – ще живеят или не българските медицински сестри в Либия.От няколко години сме свидетели на един пълен абсурд, случващ се в реално време, с реални хора, наши сънародници. Невъзможността ни да им помогнем по какъвто и да е начин ни показва колко сме безсилни и незначителни пред законите и то не пред кои да е, а пред тези на една мюсюлманска държава, каквато е Либия. Въпросът за смъртното наказание е разискван от дълбока древност и ще бъде разискван и за напред. В спора се сблъскват етичните норми за правото на живот, желанието за мъст на всяко живо същество, съдебните разпореждания и присъди и законите на дадена държава. Населението на всяка страна се раздвоява само при споменаването на думите “смъртно наказание” в едно изречение. В повечето случаи, хората се ръководят в мненията си от своята етика и морал, които не позволяват съзнателното убийство на човешко същество. Дали това обаче е достатъчно, за да бъде смъртното наказание прието или отменено? Какви са основните доводи на приемащите и отричащите го? Етични и морални ли са хората, или са освирепели и жадни за мъст и зрелища?
Що е това смъртно наказание и има ли то почва у нас? Най-общо казано, определението давано за смъртното наказание е - съдебно постановена екзекуция на затворник. Някои юрисдикции ограничават прилагането му до малък брой тежки престъпления – най-вече измяна и убийство. Исторически, а в някой системи и днес, то е използвано и при по-широк кръг от престъпления, включително и кражби.
На 01.10.1999 година, държавите членки на Съвета на Европа приемат Протокол № 6 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, относно премахването на смъртното наказание:
чл. 1 – премахване на смъртното наказание. Никой не може да бъде осъден на смърт или екзекутиран.
чл. 2 – смъртно наказание по време на война – налага се само в случаите определени от закона и в съответните му разпоредби.
Приемането на този протокол идва да покаже, че хората не са съгласни с прилагането на смъртно наказание за щяло и нещяло. Много от жителите на земята смятат убийството за изключително крайна мярка на правораздаване, лишена от всякакви форми на етика и морал.
Противниците на смъртното наказание смятат за основен свой довод, доказващ правотата им факта, че то превръща съдебни грешки в човешки трагедии. Не може да не се повдигне въпросът за грешните присъди, купените дела и свидетели, за поставени доказателства и лица. Немалко са реалните случаи, в които невинни хора са ставали жертва на тази порочна система. Десетки, ако не и стотици филми са описали трагедиите на нищонеподозиращи хора, представени като виновни за деяния, които не са извършили. Повечето от тези филми са правени по действителни случаи, което идва да покаже, че колкото и неприятен да е този факт, той е истина и неща като тези стават по света и никой не е защитен от това. Мисълта, че не си виновен за каквото и да било, но ще трябва да платиш за нечия грешка с живота си, би съсипала всеки нормален човек.
На фокус от противниците на смъртното наказание се поставят и реалните извършители на убийството, а именно онези хора, които дърпат спусъка, натискат копчето на електрическия стол или пускат отровата в инжекцията. Този човек се превръща в убиец и равновесие никога не би могло да бъде постигнато. В различни исторически разкази са описани изживяванията на палачите, извършвали екзекуциите по време на Великата Френска Революция. За някой от тези хора, това е било просто професия, наследявана поколения наред, с това си занимание те са изхранвали семействата си. Нахлузвали са качулката на главата си и са правели това, за което им се плаща и то без капка съжаление или тъга. Имало е обаче и такива палачи, които (по техни разкази), са бършели сълзите стичащи се от очите им при всяко дърпане на ръчката на гилотината. Единственото нещо, което ги е принуждавало да правят това, е било доброто заплащане. В нашето общество с пълно право бихме могли да наречем тези хора високо платени наемни убийци.
Противниците на смъртното наказание изказват и други доводи, с които се обявяват срещу прилагането му. Тъй като издаването на дадена присъда се прави с цел извършителят да се поправи, да си вземе поука, да преосмисли стореното, то ако присъдата е доживотна, тогава престъпникът ще има цялото време на света за разкаяние и размисъл.А и какво по-лошо от мисълта да прекараш целия си съзнателен живот в една тъмна и мръсна килия. Нелогично изглежда да осъждаш нещо и да го наказваш с това, което съдиш. Основни функции на наказанието са то да подейства възпитателно и поучително на цялото общество и няма за цел възмездие. В едно съвременно демократично общество, съблюдаващо принципите на законност и хуманизъм, смъртното наказание е недопустимо. По-набожните и силно вярващите противници на убийството като вид възмезде защитават тезата, че смъртта не е наказание най-малкото защото мъртвият не може да се поправи. Смъртта е участ, която застига всички – невинни и виновни, щастливи и нещастни, тя не е страдание, не е болка, не е ограничение, а е освобождаване от съвест и памет и е пълна свобода.
Някога екзекуциите са се извършвали публично и са приобщавали тълпата към акта на убийството. Публичната екзекуция не само е вселявала в душите на хората страх и потресение, но тя също е задоволявала скритият убиец и съдист у всеки един човек. Тълпите крещят “Смърт” не искат справедливост, те искат да задоволят варварските си инстинкти за мъст.
Много е голям обаче и процента на хората, които застават твърдо зад прилагането на смъртното наказание. Тази най-крайна мярка на правораздаване е прилагана не от вчера и онзи ден. Свидетелство за това в българската история са Крумовите закони, според един от които, със смърт са се наказвали клеветниците. В миналото със смърт се е наказвало дори длъжностното присвояване. Въпросът е там, че в различните общества, под престъпление, хората са възприемали различни деяния. Клеветниците в наше време са толкова много, че би било абсурдно Крумовият закон да се прилага.
Привържениците на този вид присъди са на мнение, че те трябва да се прилагат, с цел обществото да се оттърве от свирепите и уродливи хора, посягащи с особена жестокост на човешкия живот. Няма логика при наказването на рецидивист с доживотен затвор. Това би означавало, че той ще бездейства на гърба на обществото, държавата ще се грижи за него, ще го храни три пъти на ден, а за това ще плащат близките на жертвите му с данъците си. А болният мозък на един такъв престъпник едва ли би могъл да претърпи каквато и да е промяна към по-добро, независимо колко години ще прекара в затвора. Психиката и душевността на един такъв човек са тотално разбити и размътени, дали в следствие на психическо разстройство, дали в следствие на тежко детство или поради друга причина, но той едва ли би могъл да се върне към нормален начин на живот, без значение колко го иска. Нека вземем за пример неотдавнашния случай в Пловдив, разтърсил из основи България – две непълнолетни ученички планират до последния детайл особено жестокото убийство на своя връстница. Какъв е резултатът всички знаем, Маргарита е намерена мъртва, а “приятелките” й получават по 8 години затвор, което е меко казано безумно. Има данни, че тези момичета са подготвяли същото за друга девойка, което говори за това, че деянието, което са извършили съвсем не е изолиран случай, не е просто моментна слабост, а проява на жестоки характери. Възприятията на тези момичета за света, за ценностите в живота, за моралните неща са тотално разбъркани и ако на 17 години планират хладнокръвни убийства и ги осъществяват без капка жал, то какво ли биха планирали когато след 8 години излязат от затвора още по-озлобени и още по-жестоки. Тогава човешкият живот наистина няма да значи нищо за тях.
Не са един и два случаите в България, свидетелстващи за наличието на едно аномично общество. Връзките между семейството и заобикалящата го действителност са тотално и безвъзвратно загубени. И казвайки това не може да не споменем малкият Петър, който преди години стана жертва не на педофил, не на рецидивист, а на собствената си душевно болна майка. Едно невинно дете, платило с живота си, защото плаче и защото е просто беззащитно дете. Тук вече не става въпрос за мъст, тук говорим за изключителна жестокост, за липса на каквато и да е ценностна система не само в обществото, но най-вече в семейството. Следователно, щом живота на собственото ти дете не означава нищо за теб, то тогава и твоят собствен не е от значение и си готов да го загубиш. В такива случаи, смъртното наказание би трябвало да се прилага на момента.
Ще попитате - а къде остават повелите на християнската религия; забравихте ли за една от Божиите заповеди, гласяща “Не убивай”? Отговорът е много прост – църквата няма място в заседателната зала.Законите на всяка страна са предложени, гласувани и приети и те трябва да се спазват, независимо от отношението на религията към тях. В областта на правораздаването, църквата и държавата са две напълно независими една от друга институции. Трудно бихме могли да говорим за етика и морал в правораздаването. Важното там е да се определи виновника, да се наложи наказанието и то да бъде изпълнено. Тук възниква въпросът за съдебните грешки. При ясни престъпления обаче за това и дума не може да става. Каква съдебна грешка, при положение, че налице са неоспорими доказателства, свидетели и самопризнания и всичко води към обвиняемия. В тези именно случаи съдът трябва да е безкомпромисен. Неоспорим е фактът, че между престъпление и наказание трябва да има съответствие, следователно при убийство, наказанието също трябва да е най-тежкото. Една от основните задачи на всяка страна е да защитава гражданите си по всеки възможен начин, какъв по-добър от това на смърт да бъде осъден един изнасилвач, рецидивист, убиец на деца.
Друга полза от смъртното наказание е и това, че в някаква степен, то има възпиращо действие и намалява броя на престъпленията. Доказано е, че там където то все още се прилага, тежките нарушения на закона са много по-малко. Нека вземе за пример град Монреал, двадесетте години на ХХ век. Тогава един след друг там са се извършвали въоръжени грабежи, като при последния, шофьорът, карал колата с парите е бил убит. Нападателите са задържани и след произнасянето на присъдите става ясно, че и шестимата са осъдени на смърт. Години наред в Монреал няма обири.
През 1998 година, партията ВМРО предлага в парламента да бъде гласуван закон, въз основа на който смъртното наказание да бъде прилагано при изнасилване и при убийство на жени и деца. Предложението обаче е отхвърлено от депутатите. Приемането на закон, разрешаващ прилагането на смъртно наказание би затворило всичките ни вратички към Европейския Съюз, именно поради тази причина, това е тема табу, която нашите държавници избягват да обсъждат. Политиците най-вероятно са запознати с общественото мнение на българина, а именно че 26,7% от българите са против прилагането на смъртно наказание, 65,1% са за и 8,04% са отговорили с “друго”. Цивилизованият европейски свят, към който толкова много се стремим, едва ли някога ще приеме една варварска страна, убиваща поданниците си и може би това е главната причина, поради която тези цифри не се вземат под внимание и на предложението за референдум за смъртното наказание си остава глас в пустиня. Истината е проста – отговорът е ясен, затова въпросът се избягва.
Говорейки на тази тема, няма как да не споменем и ситуацията, пред коята България е изправена в последните няколко години.Става въпрос за медицинските ни сестри, които са осъдени на смърт в една мюсюлманска страна. Обвиненията, които са отправени към тях са безумни и противоречащи на съвременните разбирания на всяка цивилизована държава. Шумът, който се вдигна около сънародничките ни в Либия, превърна случая в безпрецедентен парадокс в световната история. Съдебните органи в тази държва очевидно не изслушват никакви други доказателства, освен тези, които искат да чуят. Либия с лека ръка игнорира и не зачита по никакъв начин научните факти и експертните мнения на световноизвестни професори, тъй като те свидетелстват именно за невинността на българките. Присъдата задоволява напълно желанието за намиране на изкупителна жертва, желанието за отмъщение на тълпите, но би трябвало да смрази кръвта на всеки, който го е грижа за справедливостта и използването на научни доказателства в нейно име. Правосъдната система в Либия явно е генно-увредена и то от самото й създаване и съдът често прави доста интересни и безсмислени тълкувания и отсъждания. Една мюсюлманска страна, каквато е Либия, би трябвало да се ръководи по своята свещена книга Корана, според която екзекуциите на жени в исляма са забранени. Този факт явно не важи за християнските жени. Според един от законите в Либия, за едно убийство, наказанието е или глоба или затвор, а за повече от едно убийства – присъдата е смъртна. Да, но двамата турски граждани, които неотдавна бяха публично екзекутирани бяха осъдени именно по обвинение за едно убийство. Това буди недоумение и безброй въпросителни; за каква етика и морал можем да говорим при тези безумни факти. Тук налице е религиозна дискриминация и тотално незачитане на основни човешки права. Присъдата на българките през всичките тези години, в които те малко по малко умират в либийските затвори като че ли вече е негласно обявена, а именно “Осъден да живее”.
Темата за смъртното наказание е болезнена за много хора. Някой го определят като жестока и безмилостна крайна мярка на правораздаване, други като справедливо наказание за убийци и престъпници. Близките на убити и пострадали хора и деца се молят то да бъде законно прието и прилагано, за да има въмездие. В тези моменти те едва ли си задават въпроса дали това е морално и етично, роднините на пострадалите просто желаят успокоение за самите себе си, че този човек, убил детето им например, няма да го направи пак. И въпреки това, замисляйки се над основните човешки права и свободи, смъртното наказание се явява един наистина варварски акт, който би ни върнал стотици години назад във времето. Трудно се взема решението да живее ли даден човек или да умре. Трудно е от морална гледна точка. И от етична също. Може би затова в по-голяма част от държавите смъртното наказание е отменено и не се прилага. Може би защото така е по-лесно. Може би защото така се бяга от отговорност. Може би защото така трябва. Може би ако повелята на Христос “Обичай ближния си” е в главата на всеки по всяко време, то тогава няма да има нужда от тези решения. Може би тогава няма да има и престъплинея и живота ще е красив и розов. Може би....., но едва ли някой може да знае със сигурност.
източник:
http://www.kriminalist.info/
