Всеки от нас може да потвърди, че поводи за недоволство в нашата държава, епоха и общество – колкото искаш. Тя държавата за нищо не ставала и всички в нея са криви – от чиновниците до младежите в парка. Те ценностите никакви ценности, няма ги – бездушни, агресивни, пошли хора навсякъде. Мъжете комплексари с балкански мачовски разбирания, жените им пък - меркантилни или вечно недоволни домакини. А това, че убиваме планетата, че сме консуматори без мярка, че има световна финансова криза, тероризъм, масови убийства и какво ли още не по белия свят си е отделна тема. Седнеш си в кварталното кафене, в градския транспорт или виртуално в някой форум и навсякъде – пълно с недоволни от едно или друго хора.
Недоволството се заражда от едно неминуемо разминаване между всичко, което ти е в главата и онова, което е извън нея. Това, което е твоята представа за нещата и това, което са те в действителност. Ако смяташ, че светът трябва да е както ти искаш, но той е устроен по различен начин, бъди сигурен, че така си мислят всички живи хора. Е, няма как да се угоди на всички, нали?
Да променим света е безсмислено начинание, нагласата ни към него обаче – нещо съвсем във възможностите ни. Промяната в нас води до промяна и извън нас.
Приемането на нещата е първата крачка. Това е такова, каквото е. Човекът е такъв, какъвто е. Какво мога аз да направя? Да променя моето отношение, щом недоволството се поражда именно в мен. И е време за действия. Така недоволството предизвиква вътрешна позитивна дейност, път към себеусъвършенстване и определено вид помъдряване. Примирението, което лъха оттук обаче, е илюзорно. Приемането е едно, примирението друго. То не означава заспиване и затваряне на очите. Приемането на нещата работи с твоята нагласа, което съвсем не означава, че пасивността става твой начин на живот. Просто неутрализираш недоволството като усещане, за да дадеш път на действията си. Но те не са в насока промяна, а в посока подобрение. И така стигаме до най- приятната част – отрицателното усещане преминава в положително. Иначе казано – след постигането на вътрешно спокойствие, всичко след него е приятно и, най- общо, е едно съвсем прилично задоволство. А това винаги се отразява на всички и всичко около теб.
Е, всичко това изглежда трудно, нали? Безсмислено, може би, на фона на събития и кризи, високи сметки за ток и несправедливи присъди из родните съдилища. Трудно е, но пък да си излеем недоволството където намерим, е лесно и удобно. И така, ето ни – едни обикновени мрънкала. Мърморене, мръщене, агресивност, липса на толерантност и компромис – да се огледаме – те ходят с нашите човешки физиономии по улиците, сядат денем на бюрото ни, вечер на масата ни. Ако не можеш да се справиш с един негатив, има ли смисъл всички да разбират това и съответно да страдат покрай теб? Само по себе си обикновеното мрънкане не води до абсолютно нищо. Нито ще подобри нещата, нито ще подобри теб. По- лошо – то хаби енергията ти, която и без това е негативна, заради недоволството, което го причинява. Но истински опасното на мрънкането е неговата заразност. То е един мощен отрицателен заряд, който преминава от човек на човек и не позволява да се види нищо друго. Затова и върви ръка за ръка с песимизма. Мрънкането е голямото лошо нищоправене, превръщащо ни в самодоволен слушател на самия себе си в надпреварване с някое чуждо мрънкане, тип: „не, нека аз да ти кажа, кое е най- зле”. И когато ни се наложи да общуваме с някое мрънкало, то ни товари и потиска, защото си го знаем това, нали, но защо пак трябва да го чуваме – едно и също, но от друга уста. Ако ни налегне едно такова мрънливо настроение има едно единствено средство да не се поддадем. И то е – благодарност.
Първо, за да стигнем до нея, трябва да сме честни. Да се отърсим и да погледнем малко отстрани. Всеки има за какво да поблагодари на това или на този, в което или който вярва. Че сме здрави, млади, добре изглеждащи. Сравнително. Че сме интелигентни, образовани, имаме възможности и умения. Сравнително, да. Че имаме семейство, роднини, съседи, близки, приятели, децата, партньорът. Поне едно от тях със сигурност имаме. Че имаме покрив и храна на масата, че сме облечени и имаме достъп до здравеопазване и образование. Да, пак сравнително. Че имаме привилегията да сме расли в тази хубава страна, че имаме многобройни основания за национална гордост ( моля, без да прекаляваме в тази посока и да разграничим страната от държавата ). Ами, честно казано и погледнато отвсякъде – изглежда достатъчно да не мрънкаме за нещо, което е далеч по- незначително от всичко изброено. И ако не ни се струва убедително – ами по белия свят има достатъчно примери за липсата на кое да е от тях. Така че да не се превръщаме в поредното избягвано от всички мрънкало, а да си позволим да видим света и себе си в него в цялата му пъстрота. И да умеем да благодарим за това.
http://www.hera.bg/s.php?n=1565