През първата неделя от Великия пост, която е наречена
Неделя на Православието, се празнува окончателната победа на светите икони, утвърждаването им . Оспорването на смисъла на иконите приело формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци. И този период продължил повече от сто години и определил характера на целите 8 и 9 век във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започнала през 726 г., когато император Лъв III забранил употребата на иконите и завършил през 780 година, когато императрица Ирина преустановила преследването на иконопочитателите. През 787 г. е свикан Седмият Вселенски събор в Никея в Мала Азия, който оправдал защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период бил св. Йоан Дамаскин.
Вторият период започнал през 815 г. при император Лъв V Арменец и продължил до 843 г., когато иконопочитанието било окончателно реабилитирано при императрица Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.
Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос,
тоест за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Иконоборците виждали зад почитта към иконите нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, им дали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, но
символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, но към изобразеното лице. Остава обаче въпросът: макар и като символи, действително ли са нужни иконите? Търсейки отговора, нека тръгнем от общото признание и на иконопочитатели, и на иконоборци,
че не можем да изобразим Бога с Неговата вечна природа. Иконопочитателите, обаче, продължават по-нататък, казвайки,
че след като Бог стана човек в личността на Христос и прие плът, Той може да се изобрази, именно защото въчовечаването Му не е символичен мит, но висша реалност. От момента, в който Христос прие човешкото тяло, за да го спаси, от тогава може да бъде изобразяван на икони. В противния случай оспорваме реалността на въплъщението, което в крайна сметка означава оспорване на
възможността за спасение на цялата вселена. Въчовечаването на Бога, обаче, е факт и негова практическа последица е, че иконите, които украсяват църквите,
не са просто декоративни елементи, но място за среща на небето и земята. .
Различните икони изразяват по видим начин усещането за небе на земята. /това свързване е много по-древно от християнството/
Това е един език, който изразява истините на Православната църква толкова добре, колкото и словото.
Иконата, химнът, архитектурата и т.н. – всички те в едно хармонично цяло което открива пътя, който трябва да следваме и същевременно ни помага да открием смисъла на нашия живот.
Защитавайки иконите на Православната църква, предците ни не са се интересували само за тяхната дидактична мисия, нито за естетичния им характер, но са защитавали самата основа на християнската вяра, като продължение на древните вярвания,която е догматът за въчовечаването на Бога, за „Бога, който стана човек” /твърде близко по разбиране с будиското вярване ,че ние сме заспали богове/. Днес е реална опасността да бъде забравена напълно целта на Божието въплъщение, а именно – „да стане човекът бог”.
И така, иконата представя по един символичен начин реалността на нашия свят, освободен обаче от греха и обновен в Бога. И ако са верни думите на един съвременен богослов, че иконата ни напомня, че християнството е „
религията на личността”, може би в крайна сметка проблемът за злото, което живее човекът, се корени в отрицанието на творението по образ (икона) на Бога, в отрицанието на творческото вдъхване на Бога в него.
Православието е най близко да философията на Платон за божествената природа,и в същотот време да не забравяме ,че ни е съхранило като народ и като Българи през вековете, закодирайки в себе си безкрайно много символи за това кои сме и откъде идваме.
http://100jan.hit.bg/azbuka.jpg
Поздрави
