История на Пожарната в България

[Lord]

Бобо ме впечатли с вметката си за този човек. Поразрових и намерих следното:

Рицари на огъня
Искра Ценкова



Командирът на столичната пожарна Юрий Захарчук се самоубива ден след деветосептемврийския преврат. Трима негови ученици стават жертва на политически процес


Бюрото, на което е работил Юрий Захарчук, днес се намира в музейната сбирка на
ул. “Пиротска“ 171 А,
в сградата на Националната служба за противопожарна охрана и аварийна безопасност





След стихиен пожар, обгърнал София през 1831 г., султан Мохамед II изпровожда с ферман от Цариград една пожарна тулумба с всичките “ принадлежности. Заръчва да бъде пазена на сигурно място, но и да се въведат предпазни мерки срещу огнената стихия. Това според архивите е първата крачка към противопожарната охрана на града.
По това време като наблюдателници за своевременно откриване на пожари се използват минаретата на джамиите. Такива функции е изпълнявала и днешната църква “Света София“ - тогава най-високото място в града. До Освобождението София се сдобива с три тулумбаджийски тайфи, които гасят пожари срещу заплащане. Те разполагат с кирки, брадви, канджи, ведра и други примитивни съоръжения за борба с огъня. Канцеларията на първите огнеборци се помещава в грубо скърпени бараки


на ъгъла между улиците
“Стара планина“ и “Париж“


На това място по-късно се издига Първа мъжка гимназия (днес 1-о СОУ). По спомените на В. Констанцева, описани в книгата “ “Моят роден град София“, около канцеларията са подредени помещения за конски каруци, обори, бурета, дори и погребални катафалки. В близост до пожарната се излива водата от Софийската минерална баня. Поддържането на градската чистота по онова време също влиза в многобройните функции на пожарникарите, които изхвърлят с каруци сметта.
През 1877 г. току-що освободената София отново е обвита в страховити пламъци. Отстъпвайки, Осман Нури паша издава заповед градът да бъде опожарен и призовава всички чужди консули да го напуснат. Италианският вицеконсул Вито Позитано, френският Меренкур и австрийският Волдхард оказват сериозен отпор на пашата. Въпреки това сградите около днешната Съдебна палата са подпалени. Дървените къщи и дюкяни пламват за секунди, а силният вятър разпръсква бързо огъня из града. Изплашени до смърт, хората напускат домовете си, блъскат се, крещят.


Граф Позитано организира
пожарникари доброволци


Единственият начин да се ограничи огънят е скачените една с друга паянтови сгради да се разрушат с кирки и брадви. Близо до огнището на пожара се издига и претъпкана с барут джамия. При експлозия целият град щял да хвръкне във въздуха. За щастие София е спасена. Доброволната чета прераства в първата пожарна команда на града, начело на която през 1878 г. застава стражарят Захари Коритаров. За бързото “ снабдяване с вода при нужда са построени 12 пункта на водопроводната мрежа. Но това не обезпечава сигурността на софиянци. През лятото на 1878 г. общинската управа задължава градските съсловия в случай на бедствие да се притичват на помощ: кацарите - с кофи, механджиите - със секири, терзиите и ахтарите - с инструменти, останалите - с помагачи. При пожар камбани трябвало да се бият в двата края на града, а стражарите се задължавали да предупреждават, крещейки къде точно гори огън.
Според новия проект на общинската управа в София се създават три пожарни клона. Следващ пожар обаче, възникнал много скоро и унищожил до основи турските казарми, подчертава необходимостта от по-нататъшни спешни мерки. Изгарят Върховният съд с архивите му, всички гостилници край съда, временната сграда на Народното събрание.
През август 1880 г. общинският съвет възлага изработване на инженерен план за нова сграда на пожарната команда. Според проекта изграждането на постройката трябвало да струва 32 хил. лв. Но липса на средства забавя строежа и едва


през 1900 г. се издига новата
сграда на столичната пожарна


на ул. “Екзарх Йосиф“ № 46. В обширния дом на софийските пожарникари има място за всичко. В началото той е и казарма, и конюшня, и сеновал. Впоследствие сградата е пристроявана и модернизирана, но е запазила и до днес функцията си на седалище на ръководството на Регионалното звено “Пожарна и аварийна безопасност“ при СДВР - МВР, и на една от деветте районни служби.



Първият пожарен автомобил, влязъл в страната, става част от техническия парк на столичната команда



По онова време осигуряването на пожарната безопасност е сред най-неотложните задачи. Нужен е човек със замах и административен опит. Софийският градоначалник се спира на видния деец на националноосвободителното движение Спиро Костов, назначен за командир на пожарната команда през 1884 г. Костов обаче нямал опит в пожарното дело. Пет дни след назначението му огнени езици обгръщат търговската улица в центъра. Градът и честта на новия шеф са спасени от един незнаен, опитен тръбач. “Г-н командир, трябва да свиря “Първа помпа“, предлага тръбачът, когато вижда, че шефът му чупи безпомощно пръсти пред огнената стихия. “Свири!“ - казва Костов. “Г-н командир, трябва да свиря “Дай вода“. “Свири!“, повтаря шефът. “Трябва да се пресече пътят на огъня. Да свиря Втора помпа?“, пита тръбачът. “Свири, бе, свири. Всичко свири, каквото трябва...“, вдига безсилно ръце командирът. На следващия ден Спиро Костов обира овациите и се залавя да изучи достиженията на пожарното дело. Постига респектираща за времето си професионална вещина, а след напускането на поста през 1891 г. става издател на първото в страната специализирано списание “Пожарникар“. По настояване на Костов се решава въпросът с чиновете и униформите на огнеборците. Той извоюва първия щат за Столичната пожарна команда в състав от 60 души. Въвежда и



западния начин на пожарогасене,
наречен “летящи кофи“


според който наредени в две редици граждани си подават съдовете от ръка на ръка.
Въпреки войните в началото на ХХ век, при които масово са мобилизирани пожарникарите и конният състав на командите, пожарното дело се развива с бързи темпове. Един от най-забележителните му периоди е свързан с името на определения за “Пожарникар на ХХ век“ командир на Столичната пожарна команда Юрий Захарчук. Той ръководи огнеборците от 1923 г. (след големия пожар в Народния театър) до 10 септември 1944 г., когато сам слага край на живота си.
Руският дворянин белогвардеец е завършил право и първоразрядно военно училище и има зад гърба си солидна пожарникарска подготовка и опит. Това, което заварва в сградата на улица “Екзарх Йосиф“, са бурета на двуколки и няколко помпи. Липсват подготвени кадри и съвременна техника. Захарчук се захваща със закупуване на автомобили от чужбина, обучение на състава и създаване на нормативна уредба. Превъоръжаването на пожарните команди става възможно благодарение на основания през 1924 г. обществен фонд “Пожарно дело“. Десет години по-късно е приет Правилник за устройството на противопожарната охрана. Той възлага на огнеборците спасяването и подпомагането на населението при всички обществени бедствия - пожари, земетресения и наводнения, дори и при нападения от скакалци...
За първи път е създадено и централно ръководство на противопожарната команда, а през 1934 г. Захарчук е и главен инспектор в Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Още приживе името на Захарчук е легенда - наричат го Рицаря на огнеборската чест. За 21 години се сменят много правителства и кметове, но не и шефът на столичната пожарна. За да е винаги на пост, той


живее на втория етаж
на пожарното управление


заедно със семейството си. По негово време Столичната пожарна команда е класирана първа по бързина и дееспособност в Европа. Заради респектиращата си организация и близост с царския дворец тя е включена в дипломатическия протокол. За да се научат отрано на ред и дисциплина, престолонаследникът Симеон II и сестра му Мария-Луиза са чести гости на Захарчук. За тях столичните пожарникари измайсторяват работещ прототип на мотопомпа и умалени тренировъчни гимнастически уреди.
На 10 септември 1944 г. Захарчук се самоубива, но не е забравен от колегите си. През 1946 г. става факт заветната му мечта - Народното събрание приема готвения още от 1942 г. Закон за противопожарната защита, с който се създават фонд “Противопожарна защита“ и Държавно противопожарно училище. Историческите процеси обаче не подминават и този държавен ресор. Новият етап е дамгосан от съдебен процес, скалъпен през 1951 г. и завършил с разстрел на Бою Божков (началник на отдел “Противопожарна защита“ при МВР), Иван Дипчиков (първия началник на Държавното пожарно училище) и Иван Удрев (технически директор на предприятие “Щит“ за противопожарна техника при МВР). Още шестима пожарникари са осъдени на лишаване от свобода между 12 и 20 години, разказва в спомените си Георги Бозуков. Удар понася и цялата система, изведена от МВР задълго. Трябва да минат около десетина години за осъзнаване на грешките и реабилитиране на жертвите и пострадалите при процеса.

[rspab03]

За да не отваряме нова тема само да вметна,че скоро /14-ти септември/ ще празнуваме /колко неуместна дума в този тежък за всички българи момент/ професионалния празник на пожарникарите в България.
Само кратка информация за това:
14 септември е професионален празник на служителите на “Пожарна безопасност и спасяване”
През 1995 г. с Решение № 385 на Министерския съвет на Р.България, датата 14 септември -откриването на Първия пожарникарски събор, е обявена за Професионален празник на служителите на „Пожарна безопасност и спасяване”, с което е възстановена традицията, по решение на Първия пожарникарски събор, тази дата да се отбелязва като патронен празник на пожарните команди в страната.
На събора свикан на 14 септември 1905 г. в София са обсъждани състоянието на пожарните команди и тяхната техническа въоръженост, правилата за устройство на градските пожарни команди, проектоустав за доброволните противопожарни дружини, мероприятия за подобряване на положението на пожарникарите, осигуряването им в случай на злополука и др. въпроси. Констатирано е сериозно изоставане на пожарната защита в селата и малките градове. По време на събора се основава дружество на пожарните командири и се приема решение за издаване на списание „Пожарно дело” като негов орган. Пожарникарското дружество представлява пожарникарите при предложения и преговори с държавата. Утвърждава се традицията периодично да се провеждат събори (конгреси) на пожарните командири.
Решенията на Първия пожарникарски събор, въпреки големите трудности, се осъществяват на дело. Инициаторите на събора се заемат с изключителна преданост, енергия, професионализъм и всеотдайност с мисията за просперитет на пожарното дело и се изявяват като обществени личности, признати от цялото българско общество. Постигнатото в тази област получава и международна известност и признание. През 30 те години у нас е изграден модел за осигуряване на пожарната сигурност и защита на населението от бедствия, който е характерен и днес за развитите европейски страни.