Хамър - и аз съм повече песимист отколкото оптимист. Иска ми се да мисля оптимистично, но с всеки изминал ден живота ме навежда все повече и повече..... когато човек няма искряща нужда от пари, други неща го смазват психически. Постоянно тук там някой колега ме пита - защо не е захвана на местно ниво със синдиката, защо така онака - как да обясниш на хората, че времето не достига, че има много по-важни причини от работата, синдикализма и т.н.
И информацията да е малко, и каквото и да е, логично е всеки следващ път на събиранията да има по-малко хора. Всяко нещо омръзва, втръсва...а и както казах по-горе - всеки си има личните проблеми. Просто професията ни е такава.