Тайните на Враня

[kankudai]

В ледената пазва на лавината
Снегът тихо скрибуца на пресекулки изпод тежките стъпки на полковник Нено Ганчев. Пред него водачите, поели преди минути смяната в челото на колоната, са нагазили до колене в девствения сняг и като снегорини проправят пъртина за останалите. След него се вие дългата върволица на момчетата му, а краят й се губи зад завоя на пътеката в гъстата борова гора. Рила гостоприемно е разгърдила зимната си пазва. Въздухът е изпълнен с тръпвия аромат на смола и безбрежност. От дясно, в сенчестото дере Урдона река, ромоли с бързите си кристални ручеи, а коренищата по брега са изваяни с чудновати ледени сталактити. Слънцето леко ги близва, когато подминават Яворови поляни, и после закачливо започва да наднича измежду боровите върхари, дебнейки оня миг, когато след поредния завой на пътеката ще блесне изведнъж в очите им. Някъде в ниското е Говедарци, а още по-нататък-мрачната, кална и мръсна София. Всъщност-въпреки изтощителните преходи, всички чакат с нетърпение тези традиционни походи, колкото и да е трудна организацията им. За началниците те са губене на време, но не и за тях. Съприкосновението с природата е най-доброто лекарство срещу стреса и свръхнапрежението, едно малко, но позволено бягство от изродената цивилизация. На няколко крачки пред полковник Ганчев широкият гръб на началник-щаба майор Георги Маринов заприщва пътеката. След всяка негова крачка пространството като че ли отстъпва на тласъците и синята му грейка с червени кантове като зимен минзухар разприда снега. Ганчев се обръща за секунда-две назад, и вижда как цял рояк от сини минзухари се вие като навързана броеница през притихналата планина. Господи, колко мъка беше, докато уреди тези грейки за момчетата си. Който не се разправял с тиловаци и началници, той не знае само през колко планини трябва да преминеш и колко мътни потоци да прегазиш. След няколко месеца ще навлязат в третата година на съществуването си. Световният опит за създаването на антитерористични формирования е едно, а българските реалности съвсем друго. Започнаха от нищото, направиха доста, но ги чака още твърде много. Най-труден продължава да бъде проблемът с подготовката и оборудването. Дърпат ги за какво ли не-за патрулно-постова служба, за подсилване на нарядите на районните управления, за дежурства. И никой от началниците не иска да мисли, че той трябва да готви момчетата си за оня тежък миг, когато ще се изправят очи в очи със смъртта.
Наближава 14 часа. До крайния пункт остава съвсем малко. Предния ден дългогоднишният му приятел Петър Москов, шеф на планинската контролно-спасителна служба, е обходил маршрута и е предрекъл пълноценно разтоварване. В поделението е останала само дежурната група, а останалите около 80 антитерориста с по 30 кг. Оборудване на гърба си са с него.
Затрупаната от снега пътека продължава да се вие по левия склон на ската. От дясно, в ниското, на около 10-12 м. Урдина ромоли между лъснатите кубета на камъните. Подминават тясната просека, разделяща на две боровата гора и виеща се нагоре, към оплешивяващото било. Малко след просека водачите се сменят и всички продължават нагоре.
Лавината ги удря изведнъж-вероломно тиха, коварно притаена зад гората, страшна! Без вятър да повее, без тътен да се чуе. Първата вълна на огромното снежно цунами изпълва за секунди тясната просека. Сред трясъка на прекършените борове човешките гласове потъват сякаш в преизподнята. Броеницата от „сини минзухати” се огъва в средата си, миг по-късно се разкъсва, запремятана в мелачката от сняг, камъни и дървета, за да се вцепени след секунди затрупана под внезапно оживялата планина. После става тихо, много тихо. Сякаш някой разсърден горски дух е изключил звуците на планината. Полковник Ганчев не може да повярва на очите си. Като в забавен каданс, кадър след кадър гледаше как от утаилата се в огромни пряспи снежна вихрушка започват да изпълзяват неговите момчета. Докато се свлича към мястото на затрупването, мозъкут му светкавично прищраква и най-абсурдните варианти. Към затрупаните се спускат и всички незасегнати от снежния порой. Започва бясна надпревара с времето. След около десетина минути най-плитко заровените са освободени от коварната прегръдка на снега.
Години по-късно бившата барета Алексей Петров си спомня: „Точно преди това бяхме поели водачеството на колоната. Когато се обърнах, видях само сняг. Колегите просто ги нямаше”. Няма обаче място за паника, Оцелелите запазват хладнокръвие.
Прави се светкавична проверка по списъка на личния състав. Става ясно, че има още 16 затрупани. На места дълбочината на снега достига 6-7 м., а лавината е изравнила високите брегове на реката. Диренето започва веднага. Докато едната група се отправя с бърз ход към Мальовица да дири помощ от Планинската контролно-спасителна служба, другите се хващат за сапьорските лопатки. За 45 минути изваждат още 13 полумъртви, смазани и сковани от студ барети. Започва битката за живота им. Палят огньове, сменят дрехите им, разтриват ги, наливат ги с чай и ром, за да ги сгреят. Лекарят на поделението, който е стях, непрекъснато снове между момчетата. В същото време продължава издирването на останалите трима под снега-лейтенант Михаил Радев Митов и старшините Валери Иванов и Георги Георгиев-Индианеца.
Разделят мястото на сектори и започват да ги опипват сантиметър по сантиметър със саморъчно направени от боровете сонди.
Първи от тримата откриват Индианеца. Напипват го със сондите и започват като бесни да разриват снега. След няколко минути го изваждат-замръзнал, в безсъзнание. Лекарят се заема с него и скоро го връща към живота.
Около 15 часа откриват тялото и на лейтенант Михайл Митов. След като разравят снега, го виждат-паднал по очи във водата, до самия бряг на реката, вкочанен и смазан. Повече от час се опитват да го върнат към живота. Правят му масажи на сърцето, изкуствено дишане, преобличат го в сухи дрехи. Надеждата си отива последна и затова не искат да повярват, че колегата им е мъртъв. А лейтенантът е само на 22 години, с няколко месеца служба след завършването на военното училище. Смъртта вледенява сърцата им. Нитката за последния-старшина Валери Иванов, продължава с нови сили. Часовете стават минути, минутите секунди. Проверяват плинини от сняг, но напразно. Валерката го няма. Отчаянието сковава сърцата им, но не се предават. Около 18 часа пристигат около 25 спасители от Мальовица, София и Самоков. Пострадалите са евакуирани до най-близкия населен пункт, а останалите впрягат цялата си воля и последните си сили за да дирят затрупания си приятел заедно със спасителите. Валери е само на 29 години, вкъщи го чака миловидната му съпруга и трите му малки деца. Трябва да го намерят, трябва!
Нощта отдавна е прихлупила с черното си наметало виновно кротналата се планина. Часовете се нижат един след друг. Дори и да го намерят, Валери няма никакви шансове да е останал жив. Спасителите се опитват да обяснят, че затрупаните в снега не могат да шавнат изобщо и са като затрупани с пръст. Дишането е възможно самов началото. После от горещия човешки дъх и топлината на тялото се образува ледена капсула и въздухът свършва. Въпреки очевидните истини търсенето продължава. Изминали са вече седем часа от мига, в който лавината ги връхлетява, когато намират Валери Иванов. Бездиханният му труп е на дъното на Урдина река, на няколко метра под снега. Часът е 21.00. 7. Февруари 1983 година...

[kankudai]

Как Мишката строши зъбите на Тигъра

Многобройни са случаите, когато баретоте са използвани за залавянето на опасни криминални престъпници или на бандити с психически отклонения. Явно шефовете на МВР са се напарили от рисковете, които поемат с редовите полицаи. Имало е и много куриозни случаи при използването на командосите. Колоритен в това отношение е случаят с изявения криминален престъпник Игор Цонев-Тигъра. 25-годишният здравеняк с майка рускиня оправдава напълно прозвището си. След една от поредните му кражби той е заловен. Следователите решават да възпроизведат случая и го водят на местопрестъплението, за да им покаже по какъв начин е извършил кражбата. И както става в многобройните вицове, милиционерите пускат Цонев без белезници, а той успява да им се измъкне. Действието се развива през лятото на 1984 г., когато поделението във Враня е все още подчинено на СГУ-МВР. Тигъра живее в Подуене. Изтърван веднъж от „клетката”, той се превръща в истински неуловим звяр, готов на всичко, за да запази свободата си. За залавянето му баретите са вдигани няколко пъти, но въпреки щателните претърсвания на посочените райони, Игор Цонев успява да се измъкне.
В един неделен ден следователят Михайлов среща случайно Тигъра по улица „Свилен Русев” над „Редута”. Познава го и прави наивен опит да го задържи. Резултатът от това действие на следователя я, че се отървава жив, но накълцан целия с нож.
Баретите отново са на ход. Претърсен е целият район, включително и занемарените бомбоубежища. В едно от тях откриват следи от живот-леговището на Тигъра. Но въпреки това Цонев отново успява да се измъкне.
След около две седмици поделението за борба с тероризма отново е вдигнато по тревога и причината отново е неуловимият Тигър. На улица „Макгахан” до международния гараж в квартал „Хаджи Димитър” Игор е засечен от милиционерски патрул. Милиционерите стрелят по него, но той се прехвърля в частен двор и потъва като вдън земя. По думите на свидетелка Тигъра се закашлял и повърнал кръв. На мястото, посочено от нея, действително имало кръв. Тези свидетелски показания заблуждават командосите и те приемат, че издирваният крадец е тежко ранен и скоро ще падне в ръцете им. Целият район е обърнат с главата надолу. Претърсва се мазе по мазе, работилница по работилница. През набелязаните квартири баретите преминават като тайфуни, но от Тигъра няма ни вест ни кост. Операцията по издирването, която придобива характер на наказателна акция, трае от 10 часа вечерта до 8 сутрина.
По-късно ще се разбере, че въпреки разставените постове за наблюдение, Тигъра се е промъкнал във входа на собствения си апартамент и се е укрил в асансьорната шахта. Ранен е в бедрото, но без засегната кост и важен кръвоносен съд.
Само 2-3 дни след това един от баретите ще научи случайно къде може да бъде хванат неуловимият бандит. След взаимодействие с отдел „Криминален” на СГУ капанът е заложен. Командосите са разставени по места. Неколцина от тях се ровичкат и „ремонтират” с опърпани дрехи личните си автомобили. Пред аптеката за входа на къщата на ул. „Генерал Инзов”, където се очаква да влезе и излезе Тигъра, в очуканата си Шкода бърника старшина Йордан Мишов-Мишката. Дългата му коса, омазаните дрехи и ниският ръст не правят никакво впечатление. Наблизо край него се върти командирът на ротата старши лейтенант Иван Иванов. Тигъра с още двама души не подозира капана. Той отива при верни хора, които трябва да го превържат. На излизане Мишката, който въпреки дребния си ръст е първокласен борец и боец, с изумителна пъргавина скача върху Тигъра и го просва на земята. Докато разбере какво става, аркадашите му също са по очи, а ръцете им са извити и закопчани от старши лейтенант Иванов и останалите „монтьори”.