Чл.5 ал.4 от Конституцията гласи „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство , които им противоречат .”
В своето решение №7 от 2 юли 1992г. по к.д. № 6 /92 за тълкуване на Чл.5, ал.2,3 и 4 от Конституцията, Конституционният съд на Република България реши че :
„2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия или бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната, само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.”
В този смисъл, Чл.7 от Римският Статут на Международния наказателен Съд, дава яснота по термина „престъпления против човечеството”, който съществува в Чл. 31(7) от Конституцията и гласи:
„Чл.31(7) Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството.”
С този текст от Конституцията България е изпълнила и изискването на Конвенцията на ООН за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството, от 26.11.1968г. , която задължава страните да вземат необходимите мерки за неприлагане на срока на давност за такива престъпления в съответствие с конституциите си. Но в Наказателния кодекс, Глава 14 раздел ІІІ Чл.416 -419 е третирано само престъплението геноцид.
Извършените престъпления по §1на законопроекта и по времето когато са били извършени, са съставлявали престъпление и по действащият тогава Наказателен кодекс и в този смисъл не се въвежда нов наказателен състав, а се третира само въпросът с давността.
Върховният Касационен Съд с Разпореждане № 3/11 юли 2002г.по наказателно дело от общ характер №7/1994г., потвърдено с решение на петчленен състав № 57 от 8 май 2003г. на ВКС І-во наказателно отделение е прекратил наказателно производство, по обвинителен акт срещу извършители на такива деяния по т.нар Дело за лагерите поради изтекла давност.
В аргументите си съдията от Върховния Касационен Съд посочва и че ”Законодателят от 1990г. по необясними причини не е изпълнил законовите предписания по чл.14 ал.1 от Закона за нормативните актове във връзка с чл.35 от Указ 833 от 1973г. за неговото приложение с изрична заключителна разпоредба да придаде ретроактивност на приетото допълнение на Наказателния кодекс.”
Видно от Разпореждането е, че въпреки текстът в Чл.37(7) на Конституцията, съдът е приел, че извършените престъпления, не са престъпления срещу човечеството, тъй като в Чл.416-412 на Глава 14 раздел ІІІ от НК за такова е посочено само престъплението геноцид.
Така законът е направил невъзможно прилагането на разпоредбата за давността по отношение на престъпления срещу човечеството да се отнася и до другите престъпления срещу човечеството, поради което съдът е прекратил по давност т.нар.Дело за лагерите №7 /1994г.
Интересно е да се отбележи, че в Разпореждане № 3/11 юли 2002г. на съда е казано, че няма никаква пречка и от гледище на чл.15т.1 от Международния пакт за граждански и политически права със закон да се приеме, че за престъпни деяния (като посочените в § 1 от този закон) да се възкреси изтеклата давност по законодателен път.
(Още повече, че Чл.15 т.2 от Международния пакт на ООН за гражданските и политическите права (приет от Генералната Асамблея на ООН на 16 декември 1966г., по който България е страна) съставляващ част от Хартата за правата на човека на ООН пояснява „Нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано, за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно общите правни принципи, признати от всички народи.”)
Същият текст впрочем е възпроизведен и в Чл.7 на Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по която България е страна от 1992г.
Той гласи :
Чл.7 „1. Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.
2. Този член не изключва съденето и наказването на което и да е лице за действие или бездействие, което в момента на извършването му е представлявало престъпление в съответствие с общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи.“
Забраната за създаване на наказателни норми с обратно действие се отнася за деяния, които не са съставлявали престъпление по време на извършването им.
Всяко едно от деянията изброени в §1 на този закон обаче, е било престъпление по тогавашния Наказателния кодекс, който е действал по време на извършването му.
Тогава когато тези тежки престъпления са извършени от самия режим, по политически, етнически, религиозни (съответно поради войнстващ атеизъм) причини, тогава за тях не следва да тече погасителната давност от 20, съответно 30години. Тези престъпления трябва да получат своето наказание от съда, за да бъде защитен обществения морал.
Тези деяния са били проява на масов терор, започнал от 09.09.1944г. Десетки хиляди са били избивани, изтезавани, изселвани по особено жесток начин в затвори, концентрационни лагери и на различни други места по политически, етнически причини, поради войнстващ атеизъм и пр.
Очевидно, че настоящият Наказателен кодекс не дава такава възможност и пример за това е прекратяването по давност на т.нар. Дело за лагерите.
Необходимостта от справедливо наказание не само на преките извършители, а и на техните подбудители и помагачи може да стане чрез създаването на такава нова разпоредба в Наказателния кодекс.
Давността не би трябвало да попречи да се потърси отговорност за масовите репресии.
В подкрепа на обосноваността от премахване действието на давността в тези случаи е и старото правило, че тя не тече срещу този, който не е могъл да действа (Contra non volenti agree non curat prescriptio).
Повече от очевидно е, че пострадалите и техните близки не са имали възможност да се обърнат към съответните органи за възбуждане на наказателно преследване. Органите, които са били оторизирани да повдигнат обвинение също така не са могли и не са искали да направят това.
Било е така, защото самите репресии са били държавна политика, провеждана от комунистическата партия, която е управлявала тоталитарната държавата.
Поради това 38-мото Народно събрание прие закон, с който обяви комунистическия режим в България за престъпен ( ДВ, бр.37/5 май 2000г.).
С приемането на преходната разпоредба към Наказателния кодекс, която премахва действието на давността ще се възстанови макар и много късно една закъсняла справедливост.
Така както нацистки престъпници и досега, въпреки преклонната им възраст се изправят пред правосъдието и получават присъди за извършените от тях престъпления, следва и извършилите престъпления като функционери на комунистическия режим да бъдат подведени под наказателна отговорност за делата си, без за деянията им да тече давност.
Внесеният законопроект отговаря на забележките направени от членовете на Комисията по правни въпроси при дебатите по Законопроекта за Институт за национална памет за престъпленията срещу българския народ.
Отправената препоръка към вносителите беше предложението за изменение на Наказателния кодекс съдържащо се в преходните разпоредби на законопроекта за Института за Национална памет, да се внесе като отделен законопроект, което е направено с предложения тук законопроект.
ВНОСИТЕЛ :
н.п. ЛъчезарТошев