от Lord » 22 Ное 2009, 15:29
продължение...
Този начин на съществуване, който разчупва формата, явяваща се негово проявление, е неговият - съвсем конкретно - поглед; неговата цел. Няма най-напред разчупване и тогава - поглед: да разчупиш собствената си форма означава именно да гледаш; очите са абсолютно оголени. Лицето има значение не поради отношенията, в които то се намира, а само по себе си. Това е изразът му. Лицето е представяне на самото себе си, личното присъствие. Лицето не е изложено, нито крие своята същност. Отвъд и над разкриването и наподобяването, характерни за формите, лицето е израз, съществуването на една субстанция, нещото само по себе си съществуващо.
Съществуването не се състои в представянето на един знак пред съзерцаващото съзнание, което го интерпретира, връщайки се към означеното. Това, което то изразява, не е точно мисълта, одушевяваща означеното, доколкото и означеното друго присъства в тази мисъл. Изразът представя това, което е съобщено и този, който го съобщава - те са заедно в израза. Но това не означава, че изразът ни осигурява знание за другия. Изразът не говори за някого; не е информация за едно съществуване; не апелира към нагласа, допълваща познанието. Изразът приканва някой да говори на някого. Най-директната нагласа към някого не е познанието, което другият има за него, а е социалната размяна с него.Съществото, което се представя в израза, вече ни ангажира в общуване, обвързва ни да влезем в общение с него. Формалната структура на присъствието на единия за другия не може да бъде представена като просто мултиплициране; тя е субординация, апел от единия към другия. Битието, което е присъстващо, направлява - то разчупва видимостта си; то е събеседник. Съществата, които представят себе си едно на друго, се подреждат едно спрямо друго. Тази субординация конституира първото събитие на едно транзитивно отношение между свободите и в този формален смисъл конституира отношението на командване. Едното същество командва другото, но не защото обхваща някакво цяло в система, или пък защото вече упражнява тирания.
Именно тук изразът се различава от знаците и символите, които чрез своите разкрития в разказите внушават мистериозност и скритост. Изразът е не по-малко директен, а е по-директен от интуицията; той е архетипът на директното отношение. Истинската "феноменология" на ноумена се осъщствява в израза. Срещата с лицето не е само факт, принадлежащ на антропологията. Тя е отношение с това, което е. Може би, единствено човекът е субстанция и следователно - лице.
Можем да изясним по друг начин изначалността на срещата с лицето и структурата на командата - командата, предхождаща институцията, която тази среща артикулира.
Абсолютната голота на лицето, абсолютната беззащитност на лицето, без покривало, облекло или маска, е това, което се съпротивлява на моята власт върху него, на моето насилие, и се противопоставя по абсолютен начин, което е и противопоставянето само по себе си. Съществото, което срещам, се изразява и ми казва "не" чрез самия си израз. Това "не" не е просто формално, но не е и "не"-то на враждебна сили или заплаха; то е невъзможността да убиеш този, който присъства в лицето; то е възможността да се срещнем с едно същество благодарение на забраната. Лицето е фактът, че едно същество ни засяга не в индикатив, а в императив и така е извън всякакви категории.
Метафизическото отношение - отношението с външното - е възможно само като етическо отношение. Ако възможността да убиеш някого е действителна невъзможност, ако другостта на другия е само съпротива на силата, неговата другост не би била по-външна за мен, отколкото природата, която се съпротивлява на моята енергия, но чиято съпротива аз мога да пресметна със средствата на разума, съпротивата не би била по-външна от света на възприятията, който в крайна сметка е конституиран от мен. Етическата невъзможност да убиваш е съпротива спрямо мен, но съпротива, която не е насилие, а е разбираема съпротива.
Светлината, присъща на изразяването, която влиза във взаимоотношение с мен чрез говоренето, тази абсолютност на нещото само по себе си съществуващо, откриваща невъзможността на убийството, не принадлежи нито на реда на разкриване на формите, нито на реда на ирационалните контакти. Тя е разумна с разумност, предхождаща всяко конституиране. Именно изразяването е начинът й да се освобождава, да идва към нас, но без да извлича значението си от нас, без да бъде работа на нашата свобода. Ако лицето не е познаваемо, така е, не защото то няма значение; то е непознаваемо, защото неговото взаимоотношение с нас не се отнася до неговото конституиране (да използваме термина на Хусерл) и предшества всичко, което е придаване на значение. Този смисъл, тази пълнота на значението, предшестващо всяко придаване на значение, но което все пак е взаимоотношение, създадено чрез разбирането, т.е. ненасилственото отношение, описва самата структура на сътвореното същество.
Азът може да бъде воден без насилие към реда на институциите и към съгласувания дискурс, защото съществата имат значение преди Азът да е конституирал разумния свят заедно с тях. Сътвореността е фактът, че понятността ме предшества, което е тъкмо обратното на понятието за захвърленост. Това не е теологична теза. Ние достигнахме до идеята за сътворението с помощта на преживяното с лицето.
Да бъдеш в отношение с лицето, с изразяването, във взаимоотношение с нещото само по себе си съществуващо, означава да се ситуираш в плана на преходността без насилие. Това е планът на сътворяването. Редът на сътворяването е редът, от който тиранията е изключена. И все пак, когато човек достигне - а човек го достига, когато открива лицето - вече е отрекъл, че всяка екстериорност трябва да бъде първо иманентност, че всяко минало трябва да бъде настояще, че всяка камонда е автономия и че всяко преподаване е припомняне. Ако значимостта ме предшества или е външна спрямо мен (а безкрайната съпротива на лицето срещу убийството е това значение, независимо от придаването на значения) и ако аз мога да бъда във взаимоотношение със значението, което идва от лицето, т.е. което е изразено - тогава главният факт на отношението с тиранията е командата.
Когато свободите се наредят една до друга като сили, които се утвърждават, отричайки се една друга, се стига до войната, където всеки ограничава другия. Те неизбежно се оспорват или се игнорират, т.е. упражняват насилието и тиранията. Платон е показал, че тиранът не е нито свободен, нито щастлив.
Този ред на тиранията и екстериорността може да бъде заместен от един разумен ред, където отношенията между отделните воли са сведени до общото им участие в разума, който не е екстериорен по отношение на волите. Това е държавата. Тя е интериоризация на външните отношения. "По-добре е всеки да бъде управляван от божествената мъдрост, пребиваваща в него; или ако това е невъзможно, тогава от външен авторитет, за да можем всички ние, доколкото е възможно, да бъдем под едно и също управление, да бъдем приятели и равни". Подобно на мита за Ер на Памфилий, простият факт, че живееш в добре управлявана държава, не прадпазва никого от лош избор; а философията е тази божествена мъдрост, обитаваща вътре в нас, която ни имунизира срещу тиранията.
Ние откриваме тук изказана нуждата от ред без тирания - ред, който да осигурява свободата. Въпреки че тиранията привидно е действие и свобода, тя не е нито свобода, нито действие. Борбата срещу митовете на тираничната религия в Глава II и III от „Държавата“ на Платон в глава Х се стига до освобождаването на човешкото действие от боговете и от съдбата, ограничавайки нуждата с отговорността, свързана с избора и напускайки реда, в който изборът се прави без от това да произтича като резултат създаването на пречки пред свободата на избора. Това е борбата срещу престижа на песенното изкуство (глава VIII) и отричането, че целта на поезията е тиранията и насилието. Това Платоново учение като цяло представлява абсолютно валидна част от политическото решение на проблема за действието и свободата.
Но субординацията на волята спрямо безликия разум, спрямо дискурса като такъв, спрямо писания закон, вече изисква разговора в качеството му на среща на човека с човека. В светлината на лицето се опитахме да изясним взаимоотношение, което не е тиранично и все пак е транзитивно. Искахме да разгледаме екстериорността, другият като това, което съвсем не е тиранично и прави възможна свободата, противопоставяйки ни се, в обръщането си към нас. Тази екстериорност е отвъд насилието на жестокостта, но също и отвъд насилието на декларациите, екстазите и любовта. Тази ситуация може да се нарече религия - ситуацията, където извън всякакви догми, извън цялата спекулация относно божественото или забраняващия Бог, относно сакралното и неговото насилие, един човек говори на друг човек. Ние смятаме, че командването е говорене и че истинското слово - казването по своята същност - е командване.
КРАЙ!
________________________________________________________________
“Нищо не е добро или зло. Мисълта го прави такова.” - Хамлет , по точно Шекспир;-)