Потънали в дълбините на теория на конспирацията
Отдавна знаем, че в България всеки разбира от политика и футбол. След атентата на летището в Бургас, както и в първите часове след нападението срещу лидера на ДПС Ахмед Доган разбрахме, че много хора в страната разбират и от покушения. Чуха се многобройни (както политически, така и граждански) гласове, изразяващи увереност в нереалистичността на случилото се.
За радост подобни случаи не са ежедневие в България, но, съдейки по реакциите, човек лесно би останал с точно обратното впечатление. Изглежда сякаш повечето от коментиращите са попадали в подобни ситуации и ясно знаят как да реагират. Притежават умения и знания, чрез които бързо да определят автентичността на случилото се.
Не е невъзможно нападението да преследва скрити цели. Но категоричността на мненията от първата минута, че видяното не отговаря на истината, е обезпокоителна. Защото по думите на Гюстав Флобер
"Съмнението е заболяване, което идва от знания и води до лудост"Нека си представим, че въоръжено нападение беше прекъснало националната конференция на ДСБ или БСП; и че на трибуната стоеше Иван Костов или Сергей Станишев. Каква щеше да е реакцията тогава? Можем да се обзаложим – същата. В тези хипотетични ситуации мнозинството от коментиращи щеше да е убедено, че Иван Костов търси нова популярност и мъченичество, а Сергей Станишев – победа на референдума и предстоящите парламентарни избори.
Можем да предположим, че тази реакция би била още по-категорична, ако на мястото на Ахмед Доган беше Бойко Борисов. Лесно е: "Бойко вдига падащия си рейтинг, като се прави на герой!"
Така възниква основният въпрос:
Вярваме ли на някого Явно не. Негативният опит – особено от последните години – ни научи, че често събитията в страната ни имат втори план. Множеството скандали през близките месеци (например обявяването на дюни за горски терен, за да бъде строено върху него) доказаха, че съмненията често са основателни. Бързо свикнахме да дебнем къде е постановката. На път сме обаче да станем така старателни в това усилие, че да пропускаме очевидното, считайки го за подвеждащо.
Не вярваме на политиците, на институциите, на медиите. На себе си дори. Вече не се доверяваме даже на очите си. Доказателство са различните интерпретации на кадрите от нападението срещу Ахмед Доган. Едни видяха изненада и уплаха у нападнатия, а други – липсата им. Някои забелязаха увереност в нападателя, други – точно обратното.
Потънахме в теория на конспирацията. Загубихме твърдата почва на хладния разум и сме
на път да се удавим в мнителностКонкретните факти показват, че човек с оръжие достигна до политически лидер, известен с охраната си, и то по време на публично събитие с, предполага се, допълнителни мерки за сигурност. Дори да допуснем, че нападението е предварително режисирано, разумът ни води към извода, че то не е нито безобидно, нито смешно.
Случаят легитимира насилието Превръща го в допустимо. Конкретният потърпевш е без значение. Обществото вече не се изненадва от съобщения като това за стрелба в центъра на Пловдив заради място за паркиране. Част от него не е впечатлено и от стрелба срещу партиен лидер в центъра на София.
Заети да интерпретираме случая през призмата на миналото и личните качества на потърпевшия, не забелязваме опасността – желанието за справедливост в политиката да се изроди в саморазправа и злорадство. А ако искрено вярваме, че пред нас се разиграва конспирация, чиято цел е да приспи разума ни, то не бива с такава лекота да потъваме в предлаганите сценарии и доброволно да се лишаваме от разума, докато мислим, че сами сме достигнали до най-дълбоката, невидима за останалите истина.
Със сигурност съмнението е положителен механизъм. Наблюдавайки обаче коментарите и реакциите на случилото се, виждаме израждането му. До такава степен свикнахме със съществуването на скрита картина, че стигаме до крайности.
Все по-трудно различаваме истинатаА това не води към нищо добро. Когато не вярваш на нищо и никого – ставаш подвластен на логични и нелогични теории. Когато не вярваш на собствените си очи – в крайна сметка ще си принуден да се довериш на чужди. Осъзнавайки го или не. Неверието в регистрираната от собствените сетива информация води само до един резултат: отказ от собствени съждения и поставяне на собственото "Аз" в подчинена позиция.
Вярваме или не в истинността на случилото се, то е факт. Сега отговорността за изясняване на истината е в ръцете на разследването. За нас остава отговорността да съхраним разума, а така и себе си. Защото какво означава твърдението на директора на Института по психология на МВР Неделчо Стойчев, че въоръженият нападател... "изразява своята гражданската позиция"?
От Юлия Иванчева Личното ми мнение е, че анализа е много верен.