от slaron » 30 Дек 2010, 11:57
Какво значи да си Българин в днешно време
/ Лилия К. Липчева - 16 години, Варна /
Още докато прочитам заглавието и умът ми опонира: “Ами във всеки случай, не каквото е било преди.”
И се замислям колко много са разликите във времето, в хората, в душите, в ценностите... Сякаш стара порутена сграда и на нейно място… мол. Сградата е била музей или родно място на велика, забравена личност от миналото, а сега е музей за дрехи, родно място на мазни храни, храм на екшъните и скривалище на младите от старите и истината.
Боли ме, но не се замислям да отвърна: „О, да! За съжаление, да!” Бих казала на народа си, че е неразумен, та дори и още по-горчиви думи, но кой ли ще ме чуе... Пък и коя съм аз да го осъждам щом съм част от него и наравно с всички опустошавам езика си, забравям историята си и оставям завещаното ми да бъде покривано с прах.
Така казано и написано ме плаши. Мисля си как да се опровергая, как сама на себе си да докажа, че не забравям всичко, че ще изпълня дълга си на образован човек, който да облагороди народа си и да научи децата си. Такъв, който да не се повлича по вълната. Вълната на балканската ни простотия, неверие в собствените сили и жива страст към подражание на „лъскавите” европейци. Тя залива и залива бреговете и планините, горите и долините, приглушава красотата и звучността на езика, песните и танците, заличава следите, оставени от стотици души, борили се точно срещу прилива й.
България. Името на нашата страна. Бедната, малката, зависимата, неуредената, но наша България! Тази дето робувала пет века и се е борила за свободата си, за да ни има днес, сега. Тази, дето изпила кръвта на великите личности, за да запази живота си. Тази, дето в нея се пеели песните, танцували се танците, езика и традициите се пазели. Тази, дето криела стари съкровища. България! А сега е тази, която чака оценката на богатите и “големите”, управляваната от измамници и некадърници. Тази, от която кадърните бягат, изоставената България.
Знаем, че колкото и добри да сме, колкото и гостоприемни, работливи и талантливи, както са ни казвали, нещо ни липсва. Липсва ни задружността от миналото, за което ни преподават в училище, а ние бягаме от часове, за да нямаме двойка, да похапнем, да пушим, да излезем с „приятел” или защото е мода. Липсва ни уважението към България и всичко родно. Езика, който претрупваме с чуждици и изписваме с латинските букви. Природата, която погубваме като я застрояваме с блокове, молове и хотели с хиляди стаи за гости от „върховете”. Ами родолюбието?! Колко са хората, които с гордост ще заявят „Аз съм българин!”? Е, драстично намаляват. Било то заради смешната и фалшива показност или заради срам от това, че България е малка страна, бедна, проста, безизвестна, неуважавана, а и работи всеки ден срещу самата себе си и името си. Религия вече нямаме, защото следваме материалните измерения на света, а те далеч не са съвместими с Господа, който „безполезно” ни кара да чувстваме мир в душите си. Кара ни да се борим, да падаме, да се изправяме, та даже и обичаме... История? Няма значение. Били сме богати и известни, велики, ама сега не сме и няма да бъдем. Е, има разни празници, но ги свързваме само с манифистации и паметници –скука. Какво значение има историята. Кой разбира хората дали живота си, за да останат в нея и да променят хода й. Литература? „ О-о-о, ще направя десет-дванайсет пищова за матурите, че иначе потъвам.” Пък хората, които са писали, съчинявали са и са се опитали да ни вдъхновят погиват по снимки, разрушени паметници и някоя друга презентация за шестица. Добре, че са имената на училищата и улиците.
Хората искат ядене, пиене, дрехи, техника, коли, къщи. Искат зрелища на низки страсти, искат да правят лесно постижими и безидейни неща. Продават се души, продава се невинност (трудно срещана вече), продава се смърт във всякакви форми –хапчета, спринцовки, автомобили, оръжия... И всичко това се купува доста добре, както и свободата, правдата, честта, животът... Всичко така се преобразява, че дори не ни привлича вниманието.
Пари, пари, пари… Всички говорят за тях, служат си с тях, харчат ги, спестяват ги, по-малко ги даряват, повече ги крадат, дават себе си за тях. Та толкова ли са могъщи? Ако ги нямаш, не спираш да се терзаеш и всяка нощ мечтаеш да ги притежаваш, за да сбъднеш останалото. Ако пък ги имаш, защо да нямаш повече? Да ги спечелиш, да си ги изработиш или да ги изтръгнеш от друг…? Най-голямата зараза на света и хората в него. Толкова полезни и сто пъти по-вредни и опасни, коварни и преобразяващи човека.
„О, неразумни и юроде!” Защо тъй забравяш? Защо тъй се погубваш? Защо тъй чезнеш в мъглата и сам слагаш главата си на дръвника? Защо тъй бързаш да избягаш от майка си? Майка България, която тъй мъчително стене за твоята милост и любов?...
Тъжно е!...
Става мъчно да пиша само лошото. Мисля си, че все пак познавам хора, българи, които пазят, вярват, уважават, създават и защитават България. А най-мъчно ми е, когато се питам дали ни трябва този път шествековно робство, та дано простотията ни затихне през поколенията. Дано се сетим, че бяхме различни и да искаме да бъдем още такива – неповторими, упорити и смайващи света. Въпреки това ме е страх, че истинските българи загиват – паника, която си е съвсем оправдана. И все пак българин е най-вече да вярваш! Това ни е спасило и дано пак ни спаси! Аз вярвам, какво друго ми остава. Вярвам, че не днес, не утре, не след година-две, но дано след десетилетие да настъпи прилив, който пак да напои изсъхналите ни, прогнили и унищожени брегове на българщината.
Лилия К. Липчева е на 16 години. Тя е възпитаничка на Литературна школа "Роса", водена от Мариан Желев, когото освен с романите му, познавате и с изящните му текстове във ВарнаУтре.бг. На него дължим и подбора на творбите на авторите от школа "Роса".
/из нет-а/