КОШМАР написа:Свобода??? Ами уж сме свободни, но да ви попитам нещо: Главите заети ли са ви с мисли? Ако е така за каква свобода говорим. Свободата е равновесието на човешката психика. Доколкото ми е известно психиатриите имат достатъчно болни, чиято родна действителност ги кара да им се разтреперват ръцете, бащи и синове да се трепят, момчета по на 17 години да си вадят ножове. Що за свобода е това??? Истината е такава. Ако това е свободата, то това е грешна представа на доминантата ДЕМОКРАЦИЯ.
Кой как разбира свободата не знам. Но за мен това е отговорност, както пред себе си, така и пред другите. Не може да искаш нещо, а да не го осъзнаваш какво всъщност е то. Животът без свобода е нищо, но прекалената свободия е едно нищо. Това е необмисляне на поведение, морал и същност на човека. Когато всъщност осъзнае какво е това свободата, тогава човек достигнал своята зрялост. Свободата всъщност е избор.
Политически и философско-религиозни размишления /за свободата/ Стоян Михайловски (1856-1927)
(откъс) .... Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници. Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни. Но това са научни истини. Научните истини не зачитат никакви партийни интереси. Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат. Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство. Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм. Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:
Свобода или смърт!
Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:
Слободия, по-зла от неволия!
Защо това?
Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници....... Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода. Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.
Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал: - Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!
Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист: - Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!
Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи. *** А у нас - в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо! Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи. Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада! Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си! - Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те. Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости? Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода. Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques). Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science). Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек. За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади. Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване. Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свобoден човек, но напразно! Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота. Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара. За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България. Свобода е друго - и друго е освобождение. Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане. Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено. Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание. Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден. Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България......
малкия написа:Лорд, ако изброените от теб мъдрости могат да се приемат като своего рода дефиниции на понятието свобода, то не сме свободни - по нито една от "дефинициите". Поне повечето от нас...
Зависи от гледната точка, мирогледа и себеусещането, колега. Без да налагам своето виждане мога да кажа, че аз възприемам свободата, като състояние на духа и мисълта, независимо от конкретиката на заобикалящата човека материя, доколкото това е възможно.
Австралиецът Стив Кайл: В България има чудесен микс между хаос и ред
Мисля, че не оценяваме свободата, която имаме, казва предприемачът, който почти десет години живее в София
Роден в Австралия и живял доста време в Англия и в САЩ, Стив Кайл пристига в България през 2003 и остава да живее тук. Работил е за две български компании, а в момента има собствена фирма за софтуер, в която е наложил само две правила – клиентите да са доволни и екипът е доволен. Много хора свързват Стив с 18-минутната му TED презентация, в която той излага теорията си защо хората в България са нещастни и как това може да се промени. Клипчето в Youtube е гледано над 45 хиляди пъти. Освен това Стив преподава бизнес на студенти от Софийския университет, кара моторизирано колело по софийските улици и се надява България да стане родината на следващия “Скайп” или друго подобно изобретение. Стив Кайл е от хората, които можеш да слушаш часове наред, без да ти омръзне. Той е предприемач, мениджър, бизнесмен и страхотен оратор. “Ако някой ден забогатея, ще подаря на този квартал боя, за да стане поне малко по-цветен - това си мислех, когато пристигнах за пръв път в България и минахме през Дружба. Беше един мрачен дъждовен ден, новият път до летището все още не съществуваше, всичко изглеждаше сиво и наистина си помислих, че малко цвят няма да е излишен.
Дойдох тук с тогавашната си приятелка, която е българка. Преди това живеехме в Австралия, но ни беше омръзнало. Искахме да се преместим в България, да видим дали ще ни хареса, ако не – на някое друго място. Тя беше живяла в Калифорния, аз в Щатите, в Англия и на други места. Бяхме решили да останем тук две години, но след тези две години така и не си тръгнахме. Двете ми деца се родиха тук.
Въпреки първоначалното впечатление, ми се стори, че в България е страхотно и има чудесни условия за живот. Излизането е евтино, да, заплатите не са високи, но разходите също изобщо не са високи, като се изключи Топлофикация. Радиаторите ми бяха изключени цяла зима, а сега пак имам сметка. Разходите за живот, освен Топлофикация, са разумни. Хората са забавни, усеща се чувство за свобода. Според мен има един добър баланс. Много хора ще кажат, че тук е прекалено свободно, можеш да караш като луд, да паркираш навсякъде и т. н. Но аз мисля, че достигаме един разумен баланс. Когато дойдох тук никой не спираше на пешеходна пътека, сега почти всички шофьори го правят. Мисля, че тази представа, че всички са прекалено луди и няма никакви правила, вече не е валидна, особено в сравнение с 10 години назад. Мисля, че в момента имаме един чудесен микс между хаос и ред. Да, виждам някакви контруктивни промени, все още е странно и малко лудо, но ние по някакъв начин сме се регулирали да бъдем цивилизовани, поне докато шофираме. Едно от нещата, които ме изненадаха тук бяха… жените. Идвайки от САЩ и Австралия, където има страхотен проблем със затлъстяването, аз наистина бях изненадан от това
колко много готини жени има
Жените тук са красиви. Бях изненадан, че вместо дебели, виждам добре изглеждащи хора, както и деца – имаше много малко дебели деца. Но сега положението е малко по-различно с навлизането на фаст фууд веригите и т. н. В началото много се кефех на всички баничарници и пекарни, и се изненадвах, че децата не са дебели. Казвах си, че това е едно здравословно място, навсякъде има зеленчуци, домати и т.н. Беше готино. Сега е малко тъжно, защото виждам, че хората вместо кифли и баници, си купуват пакетирани кроасани, пълни с консерванти и боклуци. Когато водя децата на училище, виждам, че нещата стават като в Австралия. Ставаме дебели като там. И това е тъжно, защото губим традициите си за здравословен начин на хранене и приемаме пакетирания начин на запада. Това е така – да допуснеш запада да навлезе и да надебелееш. А когато си дебел не се чувстваш добре, чувстваш се тежък. Пушенето и пиенето на алкохол не са толкова страшни, колкото затлъстяването. И огромните психически проблеми, които то причинява. Гледаш се в огледалото и не се чувстваш добре. Имаш проблеми със сърцето, с кръвното налягане, с диабета. Но, когато дойдох, наистина бях шокиран от това, че хората изглеждаха във форма. Не като спортисти, но нормални, слаби, а не тлъсти.
Изненада ме и това колко много хора говорят езици, и то повече от един език. Много хора знаят, да кажем, руски, а още повече говорят някакво ниво на английски. Това е малко лошо за мен, защото ме домързя и с толкова много хора, които говорят английски, аз така и не научих български. Онзи ден трябваше да отида на лекар, а той не говореше английски. Трябваше да му обясня какво ми е чрез някакъв микс от моето ниво на български, което е като на тригодишно дете, и актьорска игра, жестикулиране.
Нещо, от което не бях особено впечатлен, когато дойдох, бяха здравните учреждения. Жена ми трябваше да отиде на лекар, имаше някакъв проблем с ухото. Отидохме в болницата и аз си казах - леле-мале! Те пушеха и пиеха ракия в болницата, имаше една чаша със спирт, в която държаха инструментите. Лекарят извади един инструмент и го дезинфекцира със запалката си… Казах си, ок, това е старата школа и явно работи, но идвайки от Австралия, с нейното модерно здравеопазване, това ми беше доста странно. Но отново, липсата на пари беше очевидна, сега и тези неща се променят.
Навремето ме изненада и лошото обслужване в магазините и заведенията. И това, че
хората те преценяват по външния вид
В Австралия си ходиш със скъсаните дънки и не ти пука, обличаш се, ако ще ходиш на вечеря, но иначе е все едно. Роднините на тогавашната ми приятелка бяха така: „Ооо, дънките ти имат дупка, ти знаеше ли за това?”. Сякаш е нещо ужасно лошо. Отивам в магазина, може би не съм богат, но все пак имам някакви пари, но те просто ме игнорират, защото изглеждам беден. И виждах тяхната рекация: „о, не, пак някакъв мизерник влиза в магазина” … Така че се наложи малко повече да се грижа за външния си вид. Но българите са малко така – ако не си добре облечен, вероятно си някакъв беден глупак или нещо подобно. Не знам дали е било така по времето на комунизма или идва от навлизането на модния пазар в България. Но мисля, че и това се променя. Когато дойдох тук започнах работа в една компания - изпълнителният директор искаше да се премести в Париж, където беше фирмената централата, и си търсеше заместник. Започнах за 3 месеца пробен период. По това време компанията беше голяма, имаше 3500 служители. Произвеждаха електронни компоненти за коли и индустриално оборудване. В началото бях много развълнуван, голяма компания, с големи печалби, големи клиенти и голям потенциал. Имаха добро производство, но същевременно в много области имаха нужда да се подобрят. Мениджърската философия беше основана на страха и контрола, по никакъв начин не беше отворена, открита. Изпълнителният директор беше почитател на постоянните подобрения, но те някак не се получаваха в България. Беше готино, защото имаше потенциал и аз научих много за работата тук, но отношението на мениджърите беше ужасно.
Мениджърът производство викаше на работниците „гадни, тлъсти свине, аз мога да ви уволня още утре, да не мислите, че сте незаменими, не ставате за нищо!”. Ако направиш дефектен елемент, те те наказват, идваш в свободното си време да го поправиш и ти се удържат пари от заплатата.
Едно такова отношение те кара да скриваш проблемите
с качеството и е тотално погрешно, когато става дума за производство. През трите месеца, в които останах там, се опитах да дам предложения и да променя тези неща, но само изпълнителният директор имаше властта да дава нареждания и да упражнява контрол. И въпреки че беше готин, той просто не беше там през цялото време и някак си не виждаше чак толкова голяма нужда от промяна. И така аз нямах правомощията да правя промени и затова правех срещи и казвах: „Вижте сега, имаме този огромен преразход в транспорта и логистиката, защото имаме проблеми, ето как можем да ги решим, за да не даваме толкова пари…”. Аз бях там, за да измисля как да решим проблемите. А мениджърите ми казваха неща от типа на „гледай си работата, не ни се плаща достатъчно, за да ни пука за това. Така че няма да помогнем”. Беше малко като да си удряш главата в стената, защото виждаш толкова много възможности за подобрения, които не се осъществяват. Като видях какво става, просто си тръгнах. Те ми предложиха да остана след пробния срок, но аз отказах.
После с мен се свърза една компания за човешки ресурси, искаха да отида да работя като изпълнителен директор в „Уизком” (впоследствие компанията сменя името си на „Sciant” и е продадена на софтуерния гигант VMWare – б.а.), софтуерна компания с 65-70 служители, занимаваща се с аутсорсинг. Наеха ме, защото собствениците на компанията смятаха, че тя може да работи по-добре. Та това беше втората ми работа, беше готино, защото хората бяха млади. Започнах да изпробвам идеите си и видях, че наистина работят. Беше страхотно. В началото имаше съпротива от тогавашните мениджъри, което може би беше нормално. Идва някакъв нов и казва какво да се случва. Но беше наистина удивително място да работиш. Прекарах там 4-5 години. Нараснахме до 300 души, вече имахме офиси в София, Варна, Виетнам. Не само, че компанията нарасна, но хората бяха щастливи да работят в нея. Спечелихме разни независими награди за щастие на служителите. Служителите бяха доволни, както и клиентите, загубихме много малко от тях, а повечето ни препоръчваха. Беше страхотно – защото виждаш как
щастието на служителите има значение
Станахме много по-печеливши, спечелихме много повече клиенти. На хората им пукаше. Получих най-големия комплимент от един клиент преди време. Обади ми се и ми каза: „Знаеш ли, удивен съм от това колко сте готини във вашата компания. Имахме проблем една събота. Обадихме се на Чавдар в 11 вечерта, той пиеше ракия с приятели в някакъв бар, но си носеше лаптопа в себе си. И ние му казахме, че имаме нужда от еди какво си. Той, въпреки че беше полупиян и насред парти, ни каза, нямате грижи. Излязъл навън, отворил си компютъра и прекарал един час да поправи проблема.”. Клиентът ни беше наистина впечатлен. Но това е, когато си щастлив и ти е приятно да работиш някъде, на теб ти пука и правиш нещата не защото си задължен, а защото искаш. И ставаш по-продуктивен. На кого му пука в колко часа си дошъл на работа? Дали е било 9 или 12. Но е важно, когато клиентът ти се е обадил в събота вечерта, ти да свършиш тази работа, без някой да ти е казал, на своя глава. Тогава видях, че идеите ми наистина могат да променят разни неща, не само успеха на компанията, но и хората, които работят в нея, както и клиентите.
Това беше основата на мисленето ми за щастието в работата. Сега отивам още по-далеч. Сега го изкарвам на по-високи нива. Може и да е екстремно, но е по-готин начин. В моята компания имам само две правила – клиентите да са доволни и екипът да е доволен, други правила няма. Налагам неща, които хич не са традиционни. Опитвам се да накарам хората да се чувстват наистина свободни и щастливи. И работи, защото те го оценяват.
Много българи биха казали: „това не може да стане на моето работно място, защото те ще се възползват от мен” или „може и да става при теб, защото се занимаваш със софтуер, но не може да стане в производството”, „ако направим това, хората ще крадат”. Да, може би, за седмица или две, хората ще се възползват от промяната в системата. Но ако ти се придържаш към идеята за свободата, доверието, прозрачността и липсата на контрол, след няколко седмици хората ще си кажат: „чакай малко, работодателите ми са сериозни, не искам да злоупотребявам с доверието им, тази работа ми харесва и искам да я запазя. Преди ме наблюдаваха и контролираха, а сега се чувствам свободен…”. Ние се страхуваме, че хората ще злоупотребят с доверието ни, но това са собствените ни страхове и несигурност, които ни пречат да дадем това доверие.
Ето една малка история за свободата
Навремето работех като заварчик в Аризона. Това не е софтуер, не са услуги, това е производство. Работех на машина за заваряване и правех вентилатори за печки, фурни и т.н. Беше физически труд в работно облекло. Започвах работа в 6 сутринта и свършвах в 2 на обяд, беше ужасно горещо и нямаше климатик. Правех го, за да си плащам университета. Прекарах там 4 месеца. В началото шефът ми каза: „О, ти си колежанче, никой от работниците тук не учи, ти сигурно нищо няма да можеш да свършиш, защото те е страх да вършиш мъжка работа. Човекът преди теб изработваше по 350 вентилатора на ден, така че ако можеш да се доближиш до тази бройка, аз ще съм доволен”. На мен всъщност ми беше приятно. Когато правиш нещо с ръцете си, е друго, не е като в училище, където по цял ден мислиш, тук виждаш резултата и си доволен. След няколко седмици вече правех по 350 вентилатора на ден. Измислях си игри – да изпробвам различни техники, да проверявам кое ще ме забърза, кое ще ме забави. След месец-два започнах да правя и други неща – научих се да карам различните машини, беше си забавно, сприятелих се с останалите, запознах се с тяхната работа. Научих се да върша работата на Хорхе, който правеше печките, да боядисвам и какво ли още не. На третия-четвъртия месец аз вече можех да правя по 450 вентилатора на ден, а понякога и 600. В някои дни, когато Хорхе трябваше да отиде някъде за час, примерно на лекар, след като вече съм направил 350-400 от моите вентилатори, поемах неговата работа.
Определено бях продуктивен. До деня, в който във фабриката дойде експерт по ефективността с бележник и очила с дебели кафяви рамки. Обикаляше напред-назад и гледаше как хората работят, надничаше през рамото на всеки и беше много дразнещо. Накрая даде доклада си на шефа, който 4 месеца по-рано ми беше казал, че ще е доволен ако дори се приближа до 350 вентилатора на ден. Та шефът ми каза: „Стив, експертът по ефективността твърди, че ако ти спреш да караш машините, да боядисваш, да правиш фурни и да вършиш работата на другите, ако си седиш там и си правиш вентилаторите, лесно ще произвеждаш по 600 или повече дневно. Така че спираш да вършиш други неща и си правиш вентилаторите”. И аз му казах, че не искам, че на мен ми харесва да се занимавам с всички други неща. А съм и полезен, защото ако някой се разболее, мога да го заместя, давам стойност, а и се забавлявам. Но той каза: „Не, ние ще спечелим повече, ако ти правиш само това.”. И аз напуснах. Преди да се появи този експерт имаше някаква свобода, шегувахме се, взимахме си почивки, клюкарствахме, останалите се майтапеха с „колежанчето”, но си прекарвахме добре. И това е отношението, което може да проработи във всяка индустрия. Твърде много вярваме, че традиционният начин за правене на бизнес е единственият добър, а всъщност трябва да опитваме нови неща, нови предизвикателства.
Едно от нещата, които много ценя, е свободата. Аз лично вярвам, че
в България има повече свобода,
отколкото в която и да е друга държава, в която съм бил. Особено западните държави. А свободата е чудесно нещо. Това ме кара да се чувствам щастлив, а като че ли тук не се оценява. В САЩ има толкова много правила и съдебни действия, че е трудно да правиш каквото и да било. Не мога да ти кажа „Ботушите ти са адски секси!”, защото това веднага ще се изтълкува като сексуален тормоз. Единственото, което мога да кажа е нещо от сорта на „О, имаш хубави обеци.”. Не мога да пея в група и да кажа думата „fuck” по радиото. Бях на една ледена пързалка тук с децата ми. Тийнейджъри пускаха музиката, някакво техно, в което се пееше „I wanna fuck u in the ass, in the ass”. Ако това беше в САЩ, всяка майка щеше да се е подредила на опашка и да иска да говори с мениджъра и да ги съди за някаква психологическа травма, която това е нанесло на децата й.
Имам приятел в Австралия, който има деца на 8 и 10. Те са на плажа и той отива до тоалетната, която е на стотина метра. Докато се върне, някой вече е извикал службата за защита на децата, за изоставяне, понеже той е отишъл до тоалетната… Те регулират дори здравия разум до най-ниския възможен доминант, до най-тъпите хора, защото това е нивото. Също като стандартизираните тестове в образованието, които са съотнесени към най-ниското средно ниво. За да могат и най-глупавите деца да ги преминат. Същото е и със законите, за да може и най-глупавият да разбере какво да прави и какво не. Но какво става, когато всъщност имаш мозък? И си казваш, детето ми е на десет, мога да отида до тоалетната. Не, не можеш. Това не е свобода, това е законодателство до най-ниското и най-тъпо ниво. Значи ние си мислим: “о, те сигурно са по щастливи, защото ако аз отида там, ще изкарвам повече пари и ще си купя по-хубава кола”. Ок. Но се отказваш от свободата.
Ние не оценяваме това, което имаме
Ето и друго – излизаш навън. Трябва да отидеш в „Макдоналдс”, да се натъпчеш с гадости, да надебелееш. В Америка 60% от хората са дебели. Обаче там е скъпо да отидеш на нормален ресторант. Ще платиш поне 250 долара, особено ако вземеш и бутилка вино. В Обединеното кралство е същото - 200 паунда за една вечеря, за едно излизане. И ние всъщност не осъзнаваме, че тук е доста евтино да излизаш навън. Може да получаваме ниски заплати, но можеш да излезеш и да пиеш бира, без да фалираш. Или да хапнеш нещо. Звучи странно, но мисля, че това много повече стимулира хората да излизат, да ходят на кафе, да се социализират. Мисля, че тук хората са доста по-отворени… Харесват ми дребните неща от живота, които промотират общността, забавлението, излизането навън, неща, които другаде няма да намерите.
Ако има нещо, което бих искал да се промени в България, това е образованието. Бих искал да видя повече инвестиции там. Мисля, че учителите са добри, но няма достатъчно ресурси. Може би трябва да има разни организации, общностни дарителски програми, които да спонсорират образованието. Хората с пари просто си изпращат децата в частни училища. Ако можеше тези пари да се инвестират в местното образование, всички щяха да спечелят. И не би имало нужда да се ходи в частни училища. Тъжно е, защото, когато става дума за университет, това е едно от нещата, заради които бих окуражил децата си да отидат в чужбина. Последни сме в Европа по отношение на инвестиции в образованието на глава от населението. Защо? Това е нашето бъдеще, това са нашите деца, искаме ли те да са тъпи? Да, може би това е решение на правителството, но ние сме избрали това правителство и имаме право да застанем срещу него и да си изразим мнението. Не би трябвало да сме ОК с факта, че инвестираме най-малко в бъдещето си, в сравнение с всички останали.
Мисля, че трябва малко повече да си вярваме. Непрекъснато чувам неща като „о, това няма да проработи тук, в България това не става, хората са тесногръди…” Но това не е вярно. Пътувал съм по света и
наистина има къде-къде по-ограничени хора
Ние всъщност сме наистина щастливи, смеещи се, забавни, иновативни хора и имаме много потенциал, можем да се променим бързо. И трябва да имаме малко повече вяра в себе си, малко повече гордост. Ако това беше така, може би нямаше толкова да толерираме корупцията. Оплакваме се от корупцията, но правим много малко в личен план или като групи, за да я променим. Може би не мислим, че го заслужаваме. Но според мен трябва да имаме вяра в себе си, че заслужаваме нещо по-добро. И да се борим за това по-добро нещо. Защото, ако вярвахме в себе си, нямаше да толерираме корупцията, нито нищожните инвестиции в образованието. То е като да видиш това много готино момиче, което смята, че е грозно и не става за нищо. И това сме ние, този добре изглеждащ човек, който не вярва в себе си и има ниска самоувереност. „Не, никой не би ме поканил на среща”. Не е така, ти си страхотен, ще те поканят. Ние сме страхотни, но просто не го вярваме.”
Интересно представена идея, която сама по себе си не е новаторска. Но напълно я споделям - аз също съм привърженик на модела, който дава меметиката. Единствено не съм съгласна, че мемът на сериозността е типичен за България. Това е вирус, разпространен във всички развити страни. Благодаря на Лорда за чудесния пост.
Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка.
Цялата конструкция на „Стратегическата визия: Америка и кризата на глобалната сила” на Збигнев Бжежински би рухнала като пирамида от карти за белот ако се задраска равенството между понятията „международна сигурност” и „защитени американски интереси”.
То е основното съдържание на всичките книги на Бжежински, откакто се превеждат на български. САЩ не успяха да се възползват от победата в Студената война и трябва да се вземем в ръце за да поправим тази грешка, това му е посланието. Пак същото.
От което следва важното за неамериканския читател: адресатът е американският читател. За останалите остава четенето между редовете. Освен ако някой от останалите не се има за неостанал.
Това е геополитически трактат за Евразия с хоризонт 2025 г. (изд. „Обсидиан”). Защото Америка „трябва да бъде стимулатор и гарант на по-голямо и по-широко единство на Запада и заедно с това да бъде балансьор и помирител между големите сили на Изток”.
Основните страници са посветени на Русия и Китай. Което не е новина за обикновените читатели на романите на Том Кланси, Робърт Лъдлъм и стотиците им имитатори. Лошите сега са тези 2 държави.
„Германия и Италия ще теглят към Русия поради търговските си интереси, Франция и несигурната Централна Европа ще се застъпват за политически по-сплотен ЕС, а Великобритания ще се опитва да потдържа баланса в ЕС”, такива неща. Но те са от дреболиите. По-любопитно например е предупреждението щатска войска да не се праща повече в Азия.
Дядо Бжежински бива да се чете, защото знае как да изглежда мъдър. Той може да обяви, че САЩ са най-разслоената между бедни и богати държава, че те са изобретили официализираното етническо прочистване - със закона за индианците през 1830…
Удивителен е майсторлъкът на едрите политологични мозъци да заобикалят социалните болежки и да рисуват ставащото по планетата като шахматна дъска. Огледайте се около най-важните политически събития от последните 30-тина години – колко от тях бяха предвидени от тези мозъци? Със сигурност виновен е и този им майсторлък.
ЕК: България е негативен пример за свобода на медиите
Независимостта на медиите ще е една от темите на общоевропейските консултации за медийната свобода
България е сред негативните примери, с които Европейската комисия (ЕК) аргументира необходимостта от широки консултации за медийната свобода в Европа, предаде БНР.
Началото им ще бъде поставено днес от заместник-председателя на Европейската комисия Нели Крус, която при неотдавнашното си посещение у нас беше призована от представители на медиите да съдейства за спазване на плурализма и равнопоставеността.
Независимостта на регулаторите на аудиовизуалните медии ще е една от темите на започващите днес общоевропейски консултации за медийната свобода. Ако се стигне до извода, че за тази независимост са нужни допълнителни гаранции, ще се търсят промени в европейското законодателство и националните регламенти.
Очаква се днес, давайки начало на консултациите, заместник-председателят на Европейската комисия Нели Крус да посочи като аргумент проблемите със свободата на медиите в три страни. България попада в тази група заради концентрацията на собственост и липсата на прозрачност. Другите две проблемни държави са Унгария, където правителството закрива неудобни медии или подменя редакционните екипи, и Великобритания – заради скандала с прихванатите телефонни разговори и съобщения в търсене на сензации.
Всички тези явления застрашават основни европейски права и свободи, се очаква да каже Нели Крус. В речта й, която изтече предварително, се съдържа и констатация, че заради партийна солидарност политиците в Брюксел често подминават този тип проблеми в отделни страни.
Консултациите ще продължат до 7 юни, като комисар Нели Крус настоятелно приканва всички заинтересовани да се включат в тях – в името на европейската демокрация.
При посещението си в София през септември миналата година еврокомисарят изрази смущение от факта, че в България съществува цензура.В същото време Крус подчерта, че като комисар, чийто основен ресор са информационните технологии, тя разполага с ограничен обем от властови инструменти, с които да може да въздейства пряко в посока подобряване на средата
ekon.bg
________________________________________________________________ “Нищо не е добро или зло. Мисълта го прави такова.” - Хамлет , по точно Шекспир;-)
