РАЗМИСЛИ

Модератори: ribaflic, Lord, Raptor, osata

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот slaron » 31 Яну 2011, 17:47

В нашта весела държава

В наш`та весела държава
всичко мърда, всичко шава!
Силиконът е на мода,
а властта е гола вода!
На народа сиромашки
дават само какалашки!
За горките депутати
пък кюфтета със салати!
Щъкат разни мафиоти
с мерцедеси и тойоти!
Силиконови мадами,
с цици цели килограми,
без товар между ушите,
само да са в новините!
Куриози родни наши-
много бедни богаташи,
просяци милионери,
с власт и със гарсониери!
СеРеСе-та, МеВеРе-та,
куп министри с досиета,
със ментета документи
и със нула дивиденти!
Ех, Родино моя, мила!
колко ти си загазила!
До кога на този хал?
Един платил, а друг е**л!

/из "Резерват Северозапад - нема такова место!"/
Няма бивши ченгета...
http://vbox7.com/play:2f27141b
Аватар
slaron
MASTER
 
Мнения: 2655
Регистриран на: 21 Авг 2009, 15:41
Местоположение: София

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот slaron » 31 Яну 2011, 17:54

АЛО, АЛО!

Ало, Ваньо! Ало, Мони!
Някой Бирата подгони?!
Бъра-дъра, дъра–бъра,
хоп – опънат е чадъра!

Ало, Бойко! Ало, Цецо!
...../цензура!/........
всички пусти сересета
факт ли са или ментета?!

Зная само – взе да писва
тази смрад, която лисна!
Вред по медиите – АЛО!
МАМАТА СИ Е Е*АЛО!

А че рипнаха цените -
нищо! Питай си ушите!
Зрелища нали са дали!
Хляб ли? Кучета ни яли!!!

/из "Резерват Северозапад - нема такова место!"/
Няма бивши ченгета...
http://vbox7.com/play:2f27141b
Аватар
slaron
MASTER
 
Мнения: 2655
Регистриран на: 21 Авг 2009, 15:41
Местоположение: София

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот mao11 » 31 Яну 2011, 19:43

Лорде, гледах клипчето с клошара
мъкааааааааааа
какъв е живота, хахаха
Бившата ми приятелка казваше така - всичко го вземаш на майтап и на шега
Ми аз кво да и отговоря
Само аз си знам кво съм видял, изтърпял и най важното КАК :evil:
mao11
старши Полицай
старши Полицай
 
Мнения: 252
Регистриран на: 23 Яну 2011, 20:00

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот Lord » 31 Яну 2011, 20:08

mao11 написа:Лорде, гледах клипчето с клошара
Бившата ми приятелка казваше така - всичко го вземаш на майтап и на шега.
Само аз си знам кво съм видял, изтърпял и най важното КАК :evil:


Напълно те разбирам. Няма такъв филм! Всичко е реално, няма как да живееш само и единствено в розово, ако и да си кралицата на Британия!
Да не говорим, ако си ченге в България, абсурд! :!:
________________________________________________________________
Нищо не е добро или зло. Мисълта го прави такова.” - Хамлет , по точно Шекспир;-)
Аватар
Lord
КОМИСАР
 
Мнения: 5861
Регистриран на: 19 Авг 2009, 01:21

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 05 Фев 2011, 16:09

Eто какво прочетох преди малко:

"Сърцето ми плаче, а аз съм бесен..../блог.бг/
Тази новина мина покрай ушите ми още преди няколко дни.... Прочетох я във Фейсбук, но не й обърнах внимание, поради това, че имаше пуснати преди това много безсмислици там...
Тази сутрин, обаче я чух от една телевизия и сърцето ми се изпълни с гняв и жал едновременно....
Става въпрос, за закриване на един знаков български професионален ансамбъл - „Тракия“ - Пловдив....
Не, не ми е най-любим този ансамбъл, но факта, че се посяга на Българския фолклор ме кара да съм бесен... Разни чиновници, които през живота си не са изиграли и едно хоро , не са изпели и една песен и (можеби) не са посетили и един фолклорен концерт решават с лека ръка да сложат кръст на един академичен ансамбъл, граден с десетилетия:(((((

Пуснах постановката „Гроздана“, танцьорите пеят и играят, а сърцето ми (и не само то) плаче.....

Животът ми (във фолклора) мина, като на филмова лента.....
Беше много, много отдавна – бях ученик и винаги получавах двойки, по български хора.... Не ги обичах (нещо повече, дори ги и мразех)..... Възмущавах се, като гледам как грозно се подрусват бабите в нашия край, играейки хората.... Аз тичах след топката на стадиона и така минаваха годините.....
Случайността, чистата случайност ми предложи една голяма изненада.... В завода в който работех имаше танцов състав и там набираха нови участници.... Аз не проявих интерес към това , но един ден моите началници насила ме накараха да отида и да се включа в състава....

Бях изненадан, уплашен и много, много срамежлив.... Танцьорите с репетиционни облекла, а аз с работни дрехи - мръсни и лошо изглеждащи застанах най-отзад, за да не потъна в земята от срам....
Добре, че имаше и други такива като мен, за да не бъда сам в това положение......
Репетицията мина, всички като мен закарани насила в залата заявиха, че се отказват от репетиции.....
Всички!!!!! Без един - моя милост......
На следващата репетиция – отново срам и неудачи, нищо не ми се отдаваше.... идваше ми да потъна в земята от срам.... Докато.....
Докато до мене едно турско циганче направи движенията, които трябваше , а аз неможах..:(((
Тогава се замислих и си казах: Как един човек, който няма нищо общо с българския фолклор може да направи нещо, което аз немога....? Стана ми много тъжно и болно...
Взех се в ръце, в мен заработи упорството, – не инатът!!!! Започнах да се самообучавам, играех всичко, което ми беше показано преди това и започнах бавно да се развивам....
След няколко месеца танцовия състав почти се разтури, а аз се преместих в един Представителен ансамбъл за народни персни и танци...... Последваха участия в концерти в Републикански Фестивал – заключителен етап, турне във Франция.....
Прибрахме се, но аз исках да се развивам и отидох да уча в Школата за подготовка на ръковотители на художествени състави – клас български народни танци...в Пловдив...
Откъснах се от обикновенната самодейност и продължих... Бях сред колеги от цяла България, а имаше и две колежки от САЩ – Катрин и Кристин.... Беше приятно да се срещаш и общуваш със светила в танцовия фолклор на България.... За мене селянчето от Северна България това беше един сън....Прекрасни години бяха.....
Случайността ме закара в един Държавен ансамбъл за народни песни и танци – Пазарджик.... Сбъдна се моята мечта един ден да стана професионалист.... Бях изминал пътя от омразата към българския фолклор до професионализма.... това беше едно малко чудо....!
......Продължава танцовата постановка „Гроздана“ - настроението е в апогея си, а моето сърце плаче, плаче от безпомощност, плаче от гняв, плаче за това, че се затрива един Български академичен институт, плаче за това, че безхаберието ни е обхванало отвсякъде...., плаче, че се затрива българското – това, което трябва да ни води през годините и да ни кара да се гордеем с нашият фолклор....
Какво идва след това ли? - Днес е „Тракия“, утре „Пирин“, след това и „Филип Кутев“, защото мазните книжки наречени пари са много по-важни от българската култура , по-важни са от българския дух:((((((
Ще се радваме на силиконки, качени върху масите да пеят с ориенталски глас и да се кълчат, а отдолу нискочели, дебеловрати чичковци с мазни от кебапчетата бради и бляскави погледи жадно да ги гледат и ехидно да се хилят......
Ще се радваме при Слави да гледаме силиконки и чалгари и да казваме – ето, това е българския фолклор.....
Сърцето ми плаче, танцът вече свърши – аплодисменти, а сълзите не спират, същите които са се проливали от умиление, когато чужденците се хвърляха с целувки да ни поздравяваха след нашите изпълнения в чужбина....
Народ без култура, без традиции е дърво без корени, няма бъдеще.... Един ансамбъл си отива – горчивината остава....
Какво ще е утре? Кой ще е следващия в нашия алчен поход към унищожаването на НАШАТА КУЛТУРА?
Хора, моля Ви не позволявайте това да стане, не се отказвайте от истинското БЪЛГАРСКО ИЗКУСТВО, за сметка на някой мазен , спестен лев, защото връщане назад няма!!!!!
Не позволявайте да погине БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА, БЪЛГАРСКИТЕ ТРАДИЦИИ, БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР....
Моля Ви, в безсилието си Ви моля, защото не искам да си отиде духът на народа, защото обичам моята
БЪЛГАРИЯ!!!!!"
...........................
За мен това е нещо адски глупаво. Какво искат тези хора и кои хора??? да ни стъпчат културата ли? Аман от американски филми, американска култура и американски простотии/. Това е!!! Ще се въздържа от по-нататъшни думи. :evil:
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 12 Фев 2011, 14:16

Размисли за Левски

МАНАСТИРЪТ ТЕСЕН И ЗА МОЙТА ДУША Е...

Автор: Пламен Петров

Понякога наистина ми се иска да избягам. Да си “грабна шапката” и да отида да живея в някоя “бяла” държава. Щото от тая – нашата – ми е дошло до гуша. Дотегнало ми е да гледам мрачни и унили физиономии, сиви панели и сиви хора, мръсни улици и мръсници на най-високи постове…

Щото 45 години “народна власт”, плюс още 20 години псевдо-демокрация направо изсмукаха живота на всичко умно и читаво в тази държава. Нещо като убийствена химиотерапия за цялата нация. Отчайваща картинка – накъдето и да погледнеш…

И тогава се сещам за Левски.

Ако ние хленчим и се оправдаваме за дереджето си с някакви си 45 години, когато Васил Иванов Кунчев тръгва да освобождава Отечеството си от чуждото иго, същото това Отечество е било под същото това иго повече от 450 години!

Колко ли трябва да си луд, наивен и дори романтичен – за да си помислиш дори, че можеш да промениш едно 500-годишно статукво?!

И колко безразсъдно смел трябва да си да поемеш по трънливия път на революционера – когато единствената ти награда е ятаган, куршум или бесило?!

Революция…

И тази дума увисна някъде в празното пространство на промитите ни мозъци и развенчаните идоли от близкото минало.

Но стореното от Васил Левски и останалите, които сега наричаме “борци за национално освобождение” е наистина революция. И като всяка Революция – тази също е започнала с някаква лична революция, обрат в мисленето, повратна точка…

За Левски това сигурно е било когато е решил да захвърли расото. Църквата е загубила един дякон, но народът ни е спечелил единствения си Апостол на свободата…

Пък и ако нямаше еретици – този свят принципно щеше да тъне още във вонящото на тамян блато на Средновековната тъма и овчедушно подчинение на Царя и Бога…

И нямаше да я има утопичната мечта за “чиста и свята република”.

Затова… не съм избягал.

Затова не търся лесните решения и удобните оправдания.

Затова и аз наивно вярвам, че новата ни Революция е възможна – но трябва да започне първо в умовете и сърцата на новите комити, хайдути и апостоли…

Защото Левски не е умрял на бесилото. Как иначе щяхме да усещаме все още този син поглед вперен право в душите ни ?!

И ако искаме този “цял един народ” отново да спечели свободата си (ама истинската) – трябва просто да не губим себе си.
............
Апостоле????
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 12 Фев 2011, 17:29

Просто една история за приятелството

Автор: Пламен Петров - ное 4, 2009

Получих тази история по е-мейл. Получавал съм такива и преди – с молба да ги препратя на всичките си приятели и да видя кой ще ми върне жеста. Рядко го правя, а и по принцип не съм особено запален по масовите мероприятия…

Но този път е различно. И дори реших направо да публикувам в блога си въпросната история. Така със сигурност ще я прочетат повече хора.

Една от причините е, че историята ми беше изпратена от човек, на когото наистина държа. И знам, че тя не би ми препратила нещо просто така…

Другата причина е, че историята наистина си я бива. Ще ви накара да се замислите, да си спомните някои неща от живота си. И някои приятели…

А това не е никак малко – така че, приятно четене!

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.

Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.

Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.

Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.

Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.

Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.”

Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!”

Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.

Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!

Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”.

Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.

Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината.

През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.

* * *

През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.

Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.

Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.

Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.

Прокашля се и започна речта си.

„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една история”.

Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.

Погледна право към мен и леко се усмихна.

„За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.

Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.

Всеки има две възможности за избор:

1) Да изпрати тази история на своите приятели или

2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.

Както виждате, аз избрах първият вариант.

Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.

Няма начало и край.

Вчерашният ден е история.

Утрешният ден е загадка.

Днешният ден е подарък.


Ако тази история ви е докоснала – изпратете я на приятелите си!
..............
Не зная дали имам приятели тук, макар да чувствам някои като такива. Съмнявам се, даже съм сигурна, че е невъзможно. Надявам се наистина да ви е харесало, макар и да са го прочели хора, на които съм абсолютно безразлична.
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 12 Фев 2011, 21:25

Споко. Няма да пейстна всичко което прочета, но размислите, макар и не мои собствени все пак са такива. Има хора, които пишат интересно.

"Не си само ти!

МОЖЕ ПОНЯКОГА ДА СИ САМОТЕН - НО НИКОГА НЕ СИ САМ!

Автор: Пламен Петров

Днешната ми публикация може да ви се стори доста странна. Това е защото е написана по специален повод и за един специален човек. Но съм сигурен, че това, което ще кажа на този специален приятел, може да докосне и вашите сърца. Или поне си струва да опитам… Не си само ти!

Мислиш си, че някой е разбил сърцето ти. Може и да е така. Но това се случва само на хората, които още имат сърца. Кървящите сърца са привилегия само на специален вид хора. Останалите нямат грижи. Но и сърце…

Лъжеш се, че болката е наказание. Всъщност, болката е доказателство -- че ни има. И че в гърдите ни има нещо, което може и да кърви. Но може и да излъчва светлина…

Надяваш се, че времето лекува. Ако беше така -- най-възрастните щяха да са и най-щастливи, не мислиш ли?! А най-щастливите, всъщност, са децата. И всички останали, които не са позволили на Времето да им постави пълна упойка. Преди лечението…

Ранена си и душата ти желае мъст. Това е само най-лесното решение -- но не и най-правилното. Благородството да не сме отмъстителни и зли е като да си рус по рождение -- дори да боядисаме косите си в много по-тъмен цвят, ние винаги ще знаем, че корените ни са светли.

Търсиш грешката в себе си. И се самобичуваш. Ами ако няма грешка?! Ако всичко е просто парче от пъзела? Ако -- когато погледнеш на същото събитие след 10 или 20 години -- се окаже, че това е бил най-ценният ти урок и най-важното ти решение? Совите не са това, което са. Животът ти -- също. Честна, блогърска!

Чувстваш се неразбрана. Ами добре дошла в клуба! Исус Христос, Джордано Бруно и Синият светофар на Джани Родари са само част от видните му членове. Поне си в добра компания (нищо, че повечето от гореизброените са завършили по не особено завиден начин)…

Струва ти се, че си сама. Само така ти се струва! Всеки от нас може да се почувства мъничко самотен. Понякога. Но не сме чак толкова уникални, че да няма и други като нас. Всъщност има -- и то доста. И това е най-хубавото. Просто още не си открила истинското си племе…

…но част от теб вече подозира, че не си грозно пате.

А красив бял лебед…"
.................
Надявам се това четиво да е било полезно. Приятна вечер :)

http://vbox7.com/play:ca3c73f5 :)
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 16 Фев 2011, 14:46

Ще ти подаря усмивка! :D

Автор: Пламен Петров

Преди повече от 20 години видях тези думи изписани на една закачлива картичка в Малта.

Усмивката е нещо, което може да се превърне в безценен дар за човек, когото истински обичаме -- без задължително това да ни струва кой знае колко. (Аз, например, успях да даря повече от една усмивка само с две парчета риба -- и 20-минутни готварски умения. Но си заслужаваше…)

Усмивката е световната валута, която ползваме за размяна на чувства. Но не трябва да си водим подробно счетоводство за усмивките, които сме подарили или получили…

Нещо много важно: само усмихнатия човек може да накара другият човек да се усмихне! Начумерената физиономия е за усмивките това, което е Raid за хлебарките, например… (Или “Рицарят на книгата” -- за всички онлайн библиотекари… но и това е за друг път).

А още по-важното е, че усмивката трябва да бъде истинска, да идва направо от душата на човека… а не да бъде само опъване на определени лицеви мускули. Фалшивите усмивки могат да заблудят очите -- но не и сърцето!

Не ни е нужен специален повод за да подарим усмивка. Достатъчно е просто да споделим с другия това, което е дало повод на нас самите да се усмихнем и да се почувстваме щастливи.

Усмивката може да бъде и най-простичкият -- но и най-човешкият израз на нашата благодарност. Нищо повече…

Ако срещнете ваш приятел, който е загубил усмивката си -- подарете му вашата! Затова са приятелите…

Кажете му: “Друже мой, ти не си загубил усмивката си -- тя си е точно там, под носа ти! Ето, виж!” и ви гарантирам, че неговата или нейната усмивка наистина ще се окажат на мястото си. icon smile Ще ти подаря усмивка!

Има поне 1001 начина да се подари усмивка. Ето няколко от тях:

* Направи искрен комплимент на някого! Всеки има нещо, на което да се възхитим от сърце…
* Похвали някого за нещо! Всеки има нещо, за което заслужава да бъде похвален…
* Поздрави някого -- за рожден или имен ден, семеен юбилей или по някакъв друг специален повод! Всеки ще се зарадва, че не е забравен…
* Разкажи весела случка! Смехът е универсално -- а и уникално -- лекарство. (И всеки обича веселите хора).
* Просто кажи “Обичам те!”. Не на всеки -- а само на тези, които наистина го заслужават.

Разбира се, “Обичам те!” не е задължително да бъде изказано с думи. За хората с въображение има много повече начини…

Има една известна снимка, която гласи, че “Никой не е съвършен -- освен хората, които се усмихват!”

Но пък всичко това, са само думи…

Въпреки това, вярвам че моите думи също имат силата да ви усмихнат! :D Ще ти подаря усмивка! :D
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

Re: РАЗМИСЛИ

Мнениеот КОШМАР » 17 Фев 2011, 18:02

Кефиш ли се?

АКО НЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАШ - ЖИВОТЪТ ТИ ПРОСТО НЯМА СМИСЪЛ!

Автор: Пламен Петров

Кое е най-характерно за децата? Че всеки миг от живота си посвещават предимно на игри и забавления…

А кое е най-типичното за възрастните? Че най-много обичаме да се оплакваме, да мрънкаме и да се правим на сериозни…

… а така пропускаме цялото забавление, наречено ЖИВОТ.

Виждали ли сте сериозно бебе? А има ли нещо по-лъчезарно от смеещо се пеленаче?

Някой някога ни е втълпил, че трябва да сме сериозни и отговорни. И още по-лошо -- че това задължително означава да не се смеем от душа и сърце, да не се забавляваме и да забравим за игрите и другите удоволствия.

Всъщност -- знаем виновника. Родителите.

Но те имат верни съучастници: училището (“Какво се хилите там отзад?! Я, по-сериозно!”), университета (“Виждам, че вие сте сериозен младеж. А не като ония пройдохи, дето само мислят за момичета и купони…”), по-късно и шефовете ни…

И така ставаме човеко-роботи. Събуждане -- ходене на работа -- работа -- прибиране вкъщи -- сън.

Като не забравяме през цялото това време да сме сериозни, умислени, намръщени, мърморещи и оплакващи се от всичко: половинката, децата, роднините на половинката, шефа, системата, правителството, кризата…

Списъкът е безкраен.

Ето и няколко мисли по темата -- от хора, които са толкова известни и прочути, точно защото са открили тайната как да се забавляват, докато работят:

ЗА ЗАБАВЛЕНИЕТО

* “Просто играй! Кефи се! Наслаждавай се на играта!” -- Майкъл Джордан;
* “Да правиш невъзможното е голямо забавление!” -- Уолт Дисни;
* “Хората рядко успяват, освен ако не се забавляват с това, което вършат” - Дейл Карнеги;
* “Това е играта на живота. Ще спечеля ли или ще загубя? Един ден играта просто ще свърши. От мен се иска просто да се забавлявам и да успея да премина през колкото се може повече полета от играта -- преди да дойде и моят ред да си тръгна” -- Тупак Шакур;
* “През живота си не съм работил и един-единствен ден. Всичко беше забавление…” -- Томас Едисън;
* “Ако спазваш всички правила -- изпускаш цялото забавление!” -- Катрин Хепбърн;
* “През повечето време не се забавлявам много. А през останалото време -- не се забавлявам въобще” -- Уди Алън;
* “Животът би бил безкрайно щастлив ако се раждахме на осемдесет и постепенно достигахме осемнайсет” -- Марк Твен;
* “Между две цели се намира нещото, което се нарича живот и то трябва да бъде изживяно с наслада и забавление!” -- Сид Сийзър;
* “Ако не се кефиш -- значи не го правиш по правилния начин!” -- Боб Басо.
КОШМАР
ИНСПЕКТОР
ИНСПЕКТОР
 
Мнения: 920
Регистриран на: 18 Ное 2009, 20:31

ПредишнаСледваща

Назад към Извън темите

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 46 госта