Детство мое

[slaron]

Мдаааа... верно ли, че така е било?! И как сме оцелели в тия нечовешки условия? Ние трябва да сме някакви мутанти щом още сме живи след такова детство...

[osata]

Инвентарна книга на спомените

Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето на стабилизатора.
Да поставиш игличката на грамофона точно там, където започва новото парче.
Да върнеш бурканчетата от кисело мляко и бутилките от олио в магазина.
Да си оставиш ключа под изтривалката, когато излизаш.
Да пишеш писма на руско другарче.
Да идеш на градска баня.
Да носиш лентите във фотото да ти ги проявяват и после да чакаш да си вземеш снимките, за да ги видиш за пръв път.
Да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс.
Да си оплетеш блуза по образец от списание Бурда.
Да бързаш да се прибереш, защото ще ти "звъннат".
Да отидеш на сладкарница и да ти налеят от кранчето една от шест.
Да вариш прясното мляко след като го купиш, защото ще вкисне.
Да отключваш с ключа, както ти е на врата.
"На ти две лукчета, че нямам да ти върна."
Да събираш салфетки и станиоли от шоколадови яйца.
Да си абониран за Славейче, Пламъче, Мурзилка, Веселые картинки, Космос, Паралели, Септемврийче…
Да се качиш в асансьора, да дръпнеш решетката и след това да пуснеш монетка 1 стотинка, за да тръгне.
Да сложиш индиго м/у два листа и да напишеш доклад по биология в 2 екземпляра.
Да влезеш в детската градина и да видиш всичките деца облечени в сини или червени престилки и шорти под тях, на ситни или едри квадратчета, тип " голям пепит".
Да пушиш в самолет.
Да пиеш кафе смляно лично от теб с ръчна кафемелачка.
Да се вълнуваш, когато "пуснат" нещо в магазина.
Да имаш да пишеш домашно и да отидеш в читалнята да търсиш материали, защото няма Гугъл.
Да си разменяте подаръци в училище за Нова година – старателно надписани книги и грамофонни плочи.
Да свириш от балкона на детето да се прибира за вечеря, а не защото е тъмно или страшно.
Да ходиш до "Домашни потреби" за тиган, до "Плод-зелечук" за чушки и домати, до "Млад техник" за детски играчки, до "Битовия комбинат" за …
Да си купуваш плочи с музика.
Да сменяш ремъка на касетофона.
Да бъркаш нескафе със захар и лъжичка докато направи пяна, за да стане фрапе.
Да играеш на криеница, стражари и апаши и пътни знаци. Да играеш на ръбче /без да мине никаква кола покрай теб/.
Да звъниш на вратата на някоя бабичка и да тичаш да се скриеш.
Да си дадеш чорапогащника на 'ловим бримки.
Да си вариш домашна кола-маска.
Да хвърляш яйца от балкона върху неприятелите си.
Да гледаш на черно-бял телевизор "Студио Х" всяка събота, след 23.30 часа.
Да скачаш на ластик на улицата пред блока.
Да участваш в Ленински съботник.
Да гледаш в неделя сутрин "Бързи, смели, сръчни".
Да познаваш мириса на "Кореком".
Да цъкаш пред величието на новия Москвич.
Да се съберете родата на копане или бране на царевица или грозде.
Да печеш чушки на чушкопек на терасата и да се питате с приятелката ти от 2 етаж коя колко има още да пече.
Най-големият магазин, който си виждал да са централните хали.
Да разлистваш Некерман и да му се взираш с влажни очи.
Да си правиш захарна вода за косата, вместо гел.
Да се подредите всички от семейството за банани на Нова Година и да се правите, че не се познавате.
Да си шиеш разни дрехи, когато те поканят на сватба, банкет или друго събитие, за да си по-модерен.
Да си боядисваш дъвката с магданоз в зелено.
Да се състезаваш с другарчетата за най-бърза подредба на кубчето на Рубик.
Да събираш лайка, мащерка, други билки и кестени за чавдарско поръчение през лятото.
Да те гледат кисели продавачки, а ти да се отнасяш с тях като с богини.
Да имаш уокмен и за да не му се изхабят батериите, да въртиш касетата на химикал/молив.
Да си мечтаеш за "ходеща кукла" от СССР.
Да отидеш на истинско изпращане на войник.
Да чакаш с нетърпение Дядо Мраз на Нова година, да се чудиш какво ще ти донесе и още преди да е дошъл, да откриеш подаръка в гардероба, прилежно скрит из дрехите.
Да се возиш в автобуса с билетче от 6 стотинки.
Да купуваш бира и да вдигаш всяка бутилка, за да провериш дали няма утайка, като избираш само зелени или само кафеви бутилки.
Да носиш пръстенчета, направени от обвивката на бонбони Лакта.
Да си опечеш филийка на печка с дърва или на котлона, вместо на тостер.
Да увиваш чужда книга, взета назаем, с вестникарска хартия, за да не се повреди.
Да влезеш в супера, а там да има само сол и оцет.
Да стоите до тъмно с децата на вън и да си разказвате страшни истории за извънземни. След това се изпращате взаимно, защото си умирате от страх.
Да звъниш на телефон 177, предшественик на чатрумовете. Включваш се в конферентен разговор с още n на брой хора, ако някой ти допадне - разменяте си телефоните и си звъните.
Да заминеш на море с руло тоалетна хартия в багажа.
Всеки възрастен, познат или не, да може да ти плесне един зад врата или да ти издърпа ухото, ако си направил нещо нередно, а майка ти не само няма да се възмути, че някой е пипнал безценното й чадо, което се държи като диване, ами и ще им благодари и после сама ще ти плесне един зад врата и ще ти издърпа ушите…
Да си купиш половинка хляб за 15 ст.
Преди филмите да има преглед със сериозен чичко, който да ти обясни какво ще видиш и как трябва да го разбереш.
Да ядеш луканка по празници.
Да си носиш стотинките в кожено портмоненце на врата.
Да си прибираш ключа на връв под блузата, за да не ти го снимат от самолет и после да влязат у вас.
Да слушаш всеки следобед нивото на река Дунав в сантиметри.
Да нямаш видео, да слушаш филма, преразказан от приятел, който го е чул от приятел, а после да го преразкажеш толкова подробно и цветно на друг, все едно си го видял сам.
Да идеш в чужбина точно след падането на режима и всичко, което да можеш да напишеш в картичката до близките да е 'Тук магазините са пълни!', от което майка ти да умре от срам.
Майка ти да донесе огромен чувал със соц дамски превръзки, на които лепилото не им държи даже предпазната лента, и вкъщи да настъпи небивала веселба, защото сте три жени, а лигнинът е неудобна работа.
Да има само два канала на телевизията: Първа програма - работи от сутринта до 12, завършва с химна; Втора програма - работи от 5 след обяд до 9-10 вечерта.
Да си "дежурен" до вратата на класната стая и да викаш "Клас стани! Клас мирно!"
Да си простират съседите от първите етажи прането на онези простори, дето бяха поставени пред всеки блок. Гащи, чорапи, гащи, чорапи, потник.
Да си купиш еспадрили и да им слагаш подметки при обущаря.
Да се прибереш вечер и ако вашите ги няма, да тръгнеш да ги търсиш в съседите, ако не ги намериш, да ги изчакаш у тях и т.н

Еми то май 99% тъй беше

[Матейко]

Инвентарна книга на спомените
... Да хвърляш яйца от балкона върху неприятелите си.

Нямах неприятели, поради което в къщи редовно имахме яйца. От балкона мятах само грамофонни плочи. Имахме огромен радиограмофон, който с мощното си присъствие в хола внушаваше респект и дисциплина. Страхувах се от него, особено когато дикторът по радиото внушително говореше нещо. Имах усещането, че ме вижда и че много добре знае що за стока съм и ей сегинка ще смени темата за американския империализъм, като смръщено, бавно и отчетливо ще съобщи на нашите, че съм открил кутията със шоколадови бонбони, че съм я опустошил и съм сложил в нея биберон за да насоча следите към малкия ми брат, който уж невинно си гука в кошчето. Та за балкона. От там яйца не хвърлях. От там мятах грамофонни плочи. Бях открил изключителната им аеродинамика и с еуфория наблюдавах как след майсторското ми замятане грамофонната плоча със свистене сечеше въздуха над близките къщи, прелиташе над лятното кино и изчезваше от погледа ми в парка. Тогава открих, че най-добре летят дългосвирещите плочи на Лили Иванова. И още от тогава знаех, че тя ще стигне надалеч. Но един ден ме разкриха. Колкото и да убеждавах нашите, че деветмесечният ми брат има пръст в тази работа, че след като пълни гащите, значи е способен и на други глупости, нашите упорито не ми вярваха и мама ме нашляпа, докато оня ми ти диктор отсечено говореше за възмездието над империализма. Докато подсмърчах, разбрах какво е да си империалист - боли. Абе детство.

[Матейко]

Инвентарна книга на спомените

... Да стоите до тъмно с децата на вън и да си разказвате страшни истории за извънземни. След това се изпращате взаимно, защото си умирате от страх.

Да, така си беше, само че по мое време, или поне в моя край, сред нас не бяха популярни историите за извънземни. Когато лятната нощ неусетно заменяше изпълнения с игри ден, децата сядахме зад блока върху щайгите на съседния магазин „Плод и зеленчук” и тогава настъпваше моя час. Измислях си разни ужасно страшни истории, от които момичетата пищяха, а момчетата за смелост викаха: „Ехааа!”. Спомням си че, веднъж разказвах за тайнствената маза на семейството на едно момиченце, което си бях харесал. Всяка нощ в полунощ подът на мазата им се надига бавно-бавно в тъмнината, приииблииижааавааа се към тавана и изведнъж го сграбчва за гушата и до сутринта го души. Даже съм чувал как нощем таванът им хърка от задушаване. Горкото момиченце замръзна върху щайгата. Попитах я дали им изгаря крушката в мазата. Тя едва-едва промълви, че вчера баща й сменял там крушката. „Е ми видя ли! От болка, от мъка е! Ами подът на мазата ви така яко е стискал в тъмното врата на тавана, че чак крушката изгоряла. Бахти! Аз имах такава маза преди, смених я. Не исках повече да ми се мъчи тавана. Смени я и ти! Искаш ли двамата с теб да идем долу и да ти покажа някоя по-хубава маза?” „Ъ?... Не ща!” Тю, ударих на камък! Чакай да измисля още по-страшна история... Абе детство.

[Матейко]

Инвентарна книга на спомените

... Да си оплетеш блуза по образец от списание Бурда.

Никога през моето детство не съм плел. Нито блуза, камо ли нещо по списание “Бурда”. Все пак се очертавах като мъж, а мъжът се очертава чрез строги щрихи, а не чрез прежда. Но пък като малък с голям интерес наблюдавах как изпод куките на мама постепенно се раждаше я чорап, я ръкавичка, я елече. Чудна работа! Само едно кълбо дебел конец и две куки, а пък тази ръкавичка как тъй цъфна тук? Работата стана още по-странна, докато една нощ, с омацана от капещата от ръката ми печена дюля блузка, наблюдавах как баба ми от една купчина вълна прави дебелият конец. Хурка, привързано към нея снежнобяло вълнено руно, нежно придърпващите от него пръсти на баба и бръмчащо вретено. И ето ти го конеца. Гледах, гледах, гледах, е как да не се накапя с печената дюля? На другата сутрин отидох с ботушките в снега заедно с дядо при овцете. Най-бялата от тях ближеше буцата сол. Загледах се в нея. „Дядо, дядо бе!” „А?, какво има?” „Тези мои ръкавички от тази овца ли са станали?” „А?, какво викаш?” „Уф! Тези, виж ги де, ей тези ръкавички от тази овца ли станалиии?” „Ааа, туй ли било. Ми чи отде да знам от коя овца са. Може пък и от тая да са. Я кума /хайде/ ми донес калпака, че пак съм го забравил. Студено е.” Донесох го. „Дядооо!” „Какво дядовото?” „Ами вълната от какво става?” „Вълната ли викаш. Ми вълната става от тревата, от шумата, от сеното.” „От тревата?”… „Дядооо, ами тревата от какво става?” „Ооох!, пусти кръст!... Тревата ли? Ми от кво да става тревата. От земята, от земята става тревата.” „Ми земята? Земята пък от какво става?” „Земята ли. Земята не знам от какво става. Оттак ме има, дядовото, и нея я има. Баба ти казва, че земята е от Господа. Ама аз не вярвам.” Баба беше ми говорила за дядо Боже, който е на небето и макар че дядо не й вярваше, все пак баба ми правеше много вкусни баници, затуй реших да повярвам на нея. Подпрях се с гръб на заснежената кошара, вдигнах си ръцете, погледнах си ръкавичките – ехааа, чак от небето са!... Абе детство.

[Матейко]

Инвентарна книга на спомените
... Да отключваш с ключа, както ти е на врата.

Да, така си беше, с ключа на врата. Доста си изпатих с този ключ на врата. Бях в лятна ваканция между трети и четвърти клас. Ровех нещо из гардероба и в краката ми изпадна тежък плик. Разтворих го и видях банкноти. Затворих го и го върнах на мястото му. Ала в мен оживя конструкторът от десет лева, пред който всеки ден се спирах на витрината на Детмаг… Отворих вратата на гардероба…, затворих я. Страхотен конструкгор, метален, мога да строя даже мостове с него... Отворих вратата на гардероба, извадих плика…, върнах го. Видях че Венци го има този конструктор и беше направил страхотен кран. Даже отгоре има лампичка и свети. Отворих пак гардероба. Издърпах плика, разтворих го, взех банкнота от десет лева, върнах плика, смръзнат заключих вратата на апартамента, отидох в детмага, платих, взех, върнах се. По навик без да свалям ключа от врата си, се наведох, пъхнах в ключа в бравата, завъртях и тогава отвътре татко отвори вратата и ме вкара в коридора. Бях като обесен. Главата ми се блъсна във вратата и изтървах кутията с конструктора… Какво стана после ли? Татко никога не ме е пошляпвал. Майка ми я вършеше тази работа. Но този път само ми говореха. Много е гадно, от мен да го знаете, да ви говорят! Боят е за предпочитане. Тогава си умрях от срам! Спомням си, че след разговора с мен все ъглите на стаите ме привличаха… Абе детство.

[Lord]

... Много е гадно, от мен да го знаете, да ви говорят! Боят е за предпочитане. Тогава си умрях от срам! Спомням си, че след разговора с мен все ъглите на стаите ме привличаха… Абе детство.

Напълно си прав, Матейко, и то не само за през детството, а през целия живот. Страшна е силата на думите, много страшна!

[Кошмар1]

"Нека говорят..." А иначе що касае думите: Те или ще наквасят някой, или ще вдигнат авторитета на друг. Иначе да си дете си е по-добре. Мама меси, тати носи - кеф ти риба, кеф ти паламуд.

[Lord]

[barut]

Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век”

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.
http://poznanie-bg.com/2011/05/17/%D0%B ... %B3%D0%BE/