Модератори: ribaflic, Lord, Raptor, osata
Матейко написа:
„Обичам те!”
Мъжът видя греещата бележка с този надпис на пейката, едва след като сряза въжето и положи на нея обесената си любов. Бе дълбока нощ. Над столицата на света звездите премигваха в кървавочервено, а от разцъфналите липи се разнасяше остра воня на мърша. Свлече се до пейката, на която всяко нощ се целуваше със самоубилата се жена и тихо, немощно заплака. Някакво прошумоляване го сепна, стреснато се огледа в мрака за други канибали, но не видя никой. Скочи, повдигна лекичката, само кожа и кости своя любима, прехвърли я на рамо и олюлявайки се, я понесе към дома си.
- Обичам този човек!
Младежът се разсмя, весело се закикоти и компанията. Смехът се разнесе от към единствената светлина сред обширния мрачен столичен площад, излъчвана от жарава, край която бяха насядали няколко мъже. Миришеше на печено. От двете страни на жаравата, на мястото на извадени павета, бяха побити чатали, на които бе поставен кол с пронизано на него обезглавено и изкормено голо човешко тяло. Младият мъж бавно и гордо въртеше чевермето, преобръщайки трупът над жаравата, като от старание бе изплезил език. Компанията му бе гласувала доверие, но все пак и той си го заслужи - той сам бе заклал печащия се на огъня и сам бе почистил вътрешностите му, като тази работа я свърши с любов, защото това бе баща му.
- Мамо, точно така го обичам!
В малко апартаментче в краен столичен квартал, на слабата светлина на газена лампа се виждаше голямо блюдо положено на маса, около която бяха седнали дъщеря и майка. В блюдото вдигаше пара току-що сварено телце на новородено. Младата жена го бе родила предишната нощ, като й акушира само майка й, защото не искаха да хранят и други хора. После си почина, през деня кърми детето, като му се радваше, опипвайки го лакомо. Вечерта го предаде на майка си, за да го приготви и пак заспа. Сега с нетърпение чакаше да изстине горещото месо, а от устата й течеще слюнка - вече месеци с майка си караха само на треви. Младата жена не издържа, пресегна се, хвана горещата дясна ръчичка, откъсна я и ръмжейки я захапа.
Съвършеният излезе на дворцовата тераса, гледаща от хълма към столицата на света. Развиделяваше се. Както всяка нощ той не спа. Съвършеният никога не спеше. И тази нощ, като всяка друга, той си припомни всичко, което бе сторил, премисли го и остана доволен - до ликвидирането на човечеството оставаше малко време. Преди години бе овладял цялата земя благодарение на познанието си за човека. Тогава Съвършеният се отличи не само с гениалността си във всяка една наука, във всяко едно изкуство, отличи се от останалите не само с поразителната си красота, с перфектната си спортна форма, но най-вече се отличи с любовта си към хората, с ярко демонстрираното желание за тяхното благоденстване. Тогава Съвършеният произнасяше прочувствени, омайни речи из няколкото световни столици, топло прегръщаше децата из провинциите и с прости думи обясняваше на родителите им, как всички могат да живеят в мечтите си, стига да му повярват и да го изберат за водач. Повярваха му и го избраха. Съвършеният бързо обедини света в една държава, разтвори съкровищниците му и великодушно ги раздаде по равно на хората, без да лишава дори тия, които му бяха върли противници. И всички се сдобиха с онова, по което преди можеха само да въздишат. Съвършеният попита щастливите си поданици искат ли този идеал да се запази завинаги. Те поискаха. Тогава той им обясни, че щастието се крепи не само на материалното, а и на морала и трябва да се вземат крути мерки срещу онези, които подронват този основен стълб на прекрасния живот. Съвършеният получи одобрение и издаде укази, с които забрани пороците. Същевременно съкровищниците се изпразниха и бързо настъпи бедност. Съвършеният с гняв посочи виновниците – това бяха онези, които не спазваха моралните укази и попита света желае ли да се върне доволството или да остави неподчиняващите се да продължат рушенето на устоите на щастието. Светът, изпитал пиянството на богатството, поиска виновните да бъдат наказани. Тогава Съвършеният даде на всички, които се заклеха в безпределна вяра в него, званието „примерен” и положи върху тях своя знак. Даде им пълна свобода да действат както намерят за добре по отношение на отстъпниците, без да се съобразяват с каквито и да е норми. Борбата за щастие не позволяваше компромиси, защото бедността вече преминаваше в глад и „примерните” гневно поеха на поход срещу виновниците. Светът се развилня, полудя. Въведеното правило, важащо за „примерните”, че всеки от тях е прав в решението си, стига то да не касае властта на Съвършения, отприщи инстинктите. За радост на последователите на Съвършения, денем и нощем светът се огласяше от стрелби и писъци. Понеже вече всичко бе изядено и „примерните” имаха право да не работят, а само да се радват на охолния живот, единствената храна, която остана бяха дивите треви, корените, зверовете в планините и … човекът. Човекът посегна на човека. В началото людоедството предизвика смут, но Съвършеният убеди света, че ако изяде бунтовниците, това от една страна ще спаси „примерните” от временната опасност от глад, а от друга ще прочисти света от отстъпниците и тогава ще настъпи абсолютното благоденствие. И примерните се нахвърлиха на отстъпниците и ги изядоха. Но отново завърлува смъртен глад. Тогава Съвършеният разясни на „примерните” правилото, че щом всеки е прав в решението си, може сам да определи кой от останалите „примерни” не вярва напълно в Съвършения, защото знаел той, че има и такива, и съответно да го изяде. И хората посегнаха на близките си. А други се самоубиваха за да спасят от гладна смърт най-близките си...
Съвършеният със задоволство гледаше в утринния здрач опустялата световна столица. Ала настъпваше изгревът и той трябваше да се скрие в двореца си. Напоследък слънцето все по-силно гореше земята и още след първите му лъчи бе невъзможно да се седи навън. Облаците бяха изчезнали, дъждът бе само спомен. По цялото земно кълбо царуваше огънят. Съвършеният погледна на изток и се озадачи - там вместо утринно зарево бушуваше огромен пожар, като бързо се надигаше все по-нависоко. Изведнъж пламъкът лумна по цялото небе. Стана така ослепително светло, че Съвършеният затвори очи. Оглушително гръмна потресаваща, разтърсваща музика. Съвършеният захлупи с длани ушите си, и със стиснати очи ужасен отстъпи и изкрещя:
- Любовта-а-а-а, Любовта идва-а-а-а-а!!!...
През стените на дома му така рязко блесна, че мъжът сепнато отвори пресъхналите си от сълзи очи и стреснато се огледа сред ярката светлина. Гръмна нечувано тържествена музика. Силно зауха на липов цвят. Трупът на любимата му се раздвижи, очите й се разтвориха, тя му се усмихна, музиката утихна и тя му каза:
- Обичам те!
Матейко написа:
Да я беше търсил тази работа, да се беше молил за нея, нямаше как да я бъде. Цял живот бе мечтал да стане шофьор, камион да кара, да товари и разтоварва, ама къде ти, кой ще го вземе него глуповатия Мемиш. Иначе за проста работа все него търсеха, щото той си бе добряк, не придиряше много-много за пари и за пет лева от тъмно до тъмно можеше лозе да обръща. И тъй си живееше живота - по лозя, по градини, дворове, на полето, че и на морето се хващаше мрежи да кърпи. Сам-самичък си живееше и все някак успяваше да върже двата края. Що пък да не е доволен от живота? Амиии, доволен си беше Мемиш, всичко си имаше – и небе, и слънце, и поле, и две ръце за туй поле. Само да можеше поне малко да покара камион, ама мъничко поне! Даже книжка си беше изкарал, като все си я подновяваше и заедно с другите се смееше над себе си. Обаче веднъж, когато най-случайно минаваше с мотика на рамо край двора на местното РПК, някой му свирна: „Мемиш, ей Мемиш, я ела тука!” Мемиш послушно отиде до председателя на кооперацията. „Ти нали имаше книжка? За камион те питам. Ей за този камион.” Мемиш се извърна натам, накъдето му сочеше председателят и се влюби. До склада бе спряно малко, спретнато червено камионче, а цифрите на номера му бяха 0001. „Имаш ли бе, имаш ли те питам?” Мемиш унесено продума „Имам.” „А, добре. Ама в тебе ли е?” „В мене.” Мемиш винаги си носеше книжката и когато на обед си почиваше на някоя сянка, все си я разглеждаше. „Виж сега Мемиш, хвърли я таз мотика ей там, никой няма да ти я вземе, иди горе в счетоводството да ти обяснят кое как става, после се качваш на камиона и тръгваш по селата. Разтоварваш, товариш, разтоварваш, товариш… Горе ще ти обяснят. За един месец. Че шофьорът лошо се разболя, а пък селяните чакат хляба. Ай, отивай!” Като на сън Мемиш се качи в счетоводството, там му обясниха, после влезе в камиончето и се разплака. Поплака си той, поплака си, помилва волана, запали и бавно тръгна с камиончето, като че ли водеше любима под ръка… И тъй си заживяха двамата, Мемиш и камиончето, като семейство си заживяха. Даже нощем Мемиш не се разделяше с него - спеше в кабинката. А денем хвърчаха по прашните добруджански шосета, разтоварваха стока из селските магазинчета, товареха каси и пак хвърчаха. Добре работеха и председателят назначи Мемиш за постоянно на работа. Но не само стока, Мемиш и камиончета с радост превозваха и селяни, и багажи, и лекарства от града за старците. Не отказваха на никой, като даже веднъж превозиха и едно магаре до ветеринаря в града, че окуцяло бе горкото. Радваха му се бабите, забравени от деца и внуци, щото той все услуги им правеше, а пък като му се отвореше време, я на някоя лозенцето ще изреже, керемидите на курника ще оправи, стъкло за прозорчето ще й донесе и сложи – абе дар Божи бяха и Мемиш, и камиончето за тези запустели селца. Но не само дар, а и чудо бяха. Всяка вечер, когато Мемиш спираше умореното си камионче пред гаража на РПК, там го чакаше групичка хора. „Казах ли ви, поне 40 ще е.” „Дааа, бая добро е сторил днес нашия Мемиш – 42” „Вчера колко беше, че ме нямаше?” – питаше местния журналист. „39 беше. Ама вчера Мемиш се прибра по-рано, че председателя го извика за нещо.” „На пети миналия месец беше рекорда – 88. Браво на Мемиш!” Чудите се какви са тези числа ли? В началото всички се чудеха, даже и катаджиите нещо се бяха заяли с Мемиш, но постепенно всичко стана ясно. Или по-точно стана ясно, че ясно не може да стане. Номерът на камиончето, чиито цифри бяхо 0001, през целият ден, докато Мемиш вършеше добрини, се променяше нагоре – 0002, 0003 и т.н. до рекорда от 0088. А сутрин, като тръгваше на работа, той отново се връщаше на 0001. Когато бе открит този феномен, дойдоха учени, изследваха тенекията на номера, анализи някакви правиха, но нищо не разбраха. Даже, с разрешение на КАТ, сложиха друг номер, с други цифри, но когато сутринта Мемиш запали камиончето, групата брадати учени констатира, че номера веднага стана 0001. Предадоха се и нищо не написаха по въпроса, защото нищо не можаха да си обяснят. Та затова сега аз ви описвам този случай, че да се помни… Веднъж когато Мемиш се спускаше към ресторантчето на н.Калиакра, за да вземе някакви каси, най-случайно духна вятър и отвя пред камиончето шапчицата на мъничко момиченце. То се спусна за нея, Мемиш разбра, че няма време да спре, че вляво са група туристи и рязко отклони надясно. Докато камиончето летеше към морето, Мемиш се наведе и целуна кормилото… Когато кранът успя да извади смачканото камионче с трупа на Мемиш, дознателят учудено гледаше непокътнатия номер, на който бе изписано не онова, което му бе подадено като информация - там грееха четири деветки.
Матейко написа:
На тази планета животът бе фееричен, нежен, почти безплътен в красотата си. Всички тела, скали, води, светеха със свои си неповторими, меки цветове. Всяко нещо в този свят бе самата изящност. Животът тук се бе зародил наскоро и все още не притежаваше твърдост, скелетът бе непознат, движенията - плавни, грациозни, омайни. Дори и скалите бяха като от прозрачен восък и изпускаха златисти лъчи. Нямаше нищо неподвижно. Всичко, което бе дарено с живот, летеше, като дори и растенията елегантно ту се издигаха към сияйното небе, ту се спускаха да отпият от кристалните води. А планините неусетно меняха формите си, защото планетата развълнувано дишаше. Царуваха денят, пролетта и любовта.
„Иска ми прошка… Но как, как да му простя! Прощавала съм му и друг път. И какво? Моята прошка му трябва дотолкова, че да разчисти пътя му към нова обида, пак да постъпи грозно с мен, да ме зашлеви, да ме заболи, до смърт да ме заболи… Прошка... Добре, ще му кажа "прощавам ти"…, не, няма да говоря с него, не искам да го чувам, ще му простя писмено, есемес ще му пратя… Ето на, та аз не искам да го чуя, как тогава прощавам? Нали като простя, всичко между нас вече трябва да е чисто, слънчево, леко. А аз не искам да го чуя… Мога ли да му простя? Имам ли силата да прощавам? Знам, че истинската любов е всеопрощаваща, а аз не мога да простя. Но пък го обичам. Ох, как го обичам!... И той ме обича, знам го това, но защо тогава така ме наранява? Каза ми, че не го е искал, че не предполагал, че това ще ме удари. Ала как така, щом обичаш трябва много да внимаваш за другия… Не знам, не знам… Нима все трябва да му прощавам? И днес, и утре, и винаги. Нима аз нямам достойнство? Какво всъщност тогава е любовта? Да обичаш другия унижавайки себе си?... О, не!... Не, не и не! Да се превърна в парцал, в нищо, да погубя до край самоуважението си, което съм градила през целия си живот? Да убия себе си заради него?... Добре, ще се сниша до дъното си, но ако той ме напусне? Да, всичко става, някоя ще му завърти главата, той ще си тръгне, а аз ще остана не само без него, не само без любовта си, а и без себе си… Не, този път няма да простя! Няма да простя!!!... Ще сложа край на всичко! Това не е живот. Друго очаквах от любовта. Друго, а не болка! Не болка след болка... Край!”
Непонятен студ внезапно грабна планетата. За секунди всичко с трясък замръзна, като от изненада ни един живот не успя да осъзнае, че умира. Цветовете увяхнаха, слънцето угасна, животът приключи. Планетата се превърна в огромна черна ледена топка, обикаляща край угаснала звезда из тупкащата Вселена в нейното сърце.
Айзъмбърд Ръсел, астроном в обсерваторията в Скалистите планини, САЩ, с недоумение гледаше монитора и редящата се по него информация. От няколко денонощия той не бе спал от вълнение, че е открил планета с живот. От научно суеверие на никой нищо не бе съобщил, постоянно проверяваше и проверяваше чудната информация, докато снощи дори той, неверникът, напълно се убеди, че е направил епохално откритие. Полегна си за малко, за да си почине, предчуствайки изумлението, което ще предизвика на следващия ден, като хвърли бомба сред научната и световната общност. А днес вместо живот, на монитора се виждаше смърт. Звездата бе загаснала, а планетата се бе превърнала в огромна буца лед. „Но какво, какво е станало – бърбореше разчорления Ръсел – как е възможно това? Коя е тази сила, която можа така внезапно да загаси звезда и убие цял свят? Кое, кое погуби живота?!”
Матейко написа:
Черен път потънал в студени локви. В сумрака на ранна утрин невидим човек вървеше бос по него и стъпките му пръскаха рядка кал. Пръските падаха встрани, но една кална капка се вкопчи в клонче на крайпътен бодлив храст, спусна се по него и с последни усилия се спря на върха на настръхнал трън. От някъде излезе утринен ветрец, духна капката, тя се заклати, забоде се здраво на тръна и не падна. Невидимият човек съзря нанизалата се черна капчица, спря се до храста, приклекна, обгради с шепи калното трънче и нежно духна. Капчицата оживя, отвори очи и видя света. Светът също я видя и слънцето изгря. Светлината му премина през невидимия човек и излезе от него като огнен лъч. Лъчът прониза забодената на тръна капчица и в нея светна искрицата съвест. Невидимият се усмихна, отдръпна се и стори място на излизащият от бодливия храст кален човек. Калният се озърна с детско любопитство и без да види невидимият, пое по пътя. Шляпайки из локвите той стигна до шумен кален град и там калният човек заживя сред кални хора. Бягаше след подадената му от друг топка, учеше се на това, което друг бе казал, работеше онова, от което друг имаше нужда. С една дума живееше нормално. Но веднъж, както си живееше, се случи така, че пред него се изпречи избор. Досега той никога не бе избирал, а бе подбирал. Изборът бе като стръмна планина, през която водеха два пътя. Пътят, който поемаше наляво, бе широк, гладък, удобен и се виждаше как красиво се вие нагоре из огряната от слънцето планина, а по него на тумби вървяха весели хора. Пътят, който поемаше надясно, бе тесен, занемарен, стръмен, губещ се нагоре из мрачни облаци, а по него никой не се изкачваше. Калта му го дърпаше наляво, към светлия, оживен път и той понечи да се отправи натам. Но в същият миг духна силен насрещен вятър. Калният реши да се скрие на завет, ала в него изгря далечен спомен за родилият го ветрец, споменът го стъписа и той остана на мястото си. Вятърът нахлу в него, развъртя се, разгори затрупаната с утайките на калният живот искрица съвест, избухналата светлина изгони нощта от него и огря мрачната изоставена пътека. Пое надясно и насрещният вятър утихна. Катереше се, катереше се, катереше се, но билото на изборът бе все така недостижимо. Останал без сили, той се спря отчаян. Тогава отново излезе вятърът, раздуха пламъкът в него и го подбутна нагоре. Облегнат на вихърът и с огън в себе си, човекът продължи изкачването. В един момент се изкуши и погледна надолу в пропастта. Дълбокият й мрак го всмука, той залитна, но вятърът го подпря и калният човек оцеля. Многократно се плъзгаше, препъваше, падаше, но вятърът го подпираше, вдигаше, а пращящият в него огън, изгарящ наслоилата се тиня, го правеше все по-лек и му вливаше неподозирани сили. Така човекът преодоля избора си отдясно и се спусна в долина, в която имаше нов град, към който водеше само неговата пътека. Навлезе в града и видя, че тук хората са по-светли. Огледа себе си и откри, че и той е по-светъл от преди. Не бе вече кален, черен, а приличаше на опушено стъкло, през което мътно блещука слънце. И някак си му бе топло, леко, весело. Човекът се усмихна и заживя сред усмихнати хора, като с нетърпение очакваше новия избор. И той не закъсня. Дойде и прегради пътя му, като бе още по-величествен от предишния. Отляво пътят бе по-широк и удобен от преди, а отдясно почти отвесната пътечка се виеше над бездънни каньони. Но човекът вече знаеше, че не е сам и без колебание пое надясно и вдигна крак към скалата… След като се спусна от поднебесните височини, той попадна в слънчева долина, сред която се бе ширнал пръскащ искрици град, и към който отново водеше само неговата пътечка. Влезе в града и видя, че тук хората блестят от чистота. Огледа себе си и видя, че и той блести… След като преодоля и третият, губещ върховете си из облаците избор, човекът стана бисерен. Вече не чакаше да му се изпречат избори, а сам ги търсеше, намираше и избираше най-големите, най-важните, най-стръмните. С вярата си поемаше през канарите, с надеждата си ги преодоляваше, а любовта му раждаше нов, още по-слънчев град и живеещи в него още по-слънчеви хора. Всичко това продължи, докато той до такава степен се изчисти от първородната кал, та се превърна в кристален човек. В него нямаше ни петънце, ни сенчица, ни пукнатинка. И тогава той стана невидим. Невидим, в невидим град, сред невидими хора… Пред него се изправи последният избор. Сега той не бе планина. Изборът бе дали да живее сред безметежно щастие в кристалния град или да го напусне по черният път, потънал в студена кал и водещ към началото. Избра калта и излезе. Навън бе предутринен сумрак. Един невидим човек тръгна бос през локвите и стъпките му пръскаха встрани рядка кал. Но една черна капчица...
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 40 госта