СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

[slaron]

Ей, Матейко, благодаря! Усетих се по-прозрачна...

[m-r_Vekilski]

Благодаря ви! Ще се постарая да си спомня още някои неща от бъдещето, а защо пък да не се опитам и да предскажа миналото. Нали за това бе, е и ще е настоящето.

Бравос Матейко, поздравления.
Много сме с богато и предполагам неповторимо минало....ама,дали сме склонни да го споделим
Абе, аз що немам никакви спомени от бъдещето...деменция ли, що ли

[Lord]

Ееееее какви огледала имаше едно време

Да, имало е. Имало е, защото тогава огледалата не са били серийно производство, както е сега. Огледалата са се изработвали по поръчка на клиента бавно и грижовно от майстори огледалари. След къртовски труд спестявал човекът десет жълтици, отивал при майстора и му казвал: „Майсторе, повече не искам да съм такъв, какъвто изглеждам. Затуй изработи ми за тези десет жълтици огледало, дето да ме показва като юнак на юнаците. Ей такъв искам да съм!” Майсторът кимвал с разбиране, докато оглеждал в шепата си тежките от труд жълтици и се захващал за работа. И той след къртовски труд, и то само нощем на звездна светлина, за да се опазят тайните, наследени от дедите, и след съответните фини настройки, ето че кристалното огледало в сребърен обков било готово. Идвал човекът и развълнуван заставал пред чудното огледало. И какво да види: напет, мустаклия, с тежък, повалящ вековни тополи поглед и с такъв решителен вид, че след като се разчуело за него, през девет планини търчели чуждоземни армии, горящи от желание да се предадат на тоз юнак на юнаците. Ето защо онези стари времена са били така юначни – заради огледалата. Същото било и при жените, поради което в легендите бъка от принцеси. Обаче един ден хората дето нямали жълтици, се вдигнали на бунт с копралите и поискали и за тях огледала, защото вече никой не искал да бъде такъв, какъвто е. Всички мъже искали да са юнаци, всички жени искали да са принцеси, ама без десетте къртовски жълтици. И тогава в името на мира и демокрацията, се родило серийното производство. Фабриките за огледала забълвали хиляди, милиони, милиарди огледала. За всеки и за всяка вече имало не по едно, а по десет огледала, но ни един юнак, ни една принцеса. Какво станало с майсторите огледалари ли? Ами нищо, и сега си ги има. Те са там, където като се вгледа човек, вижда, че светът не е такъв, какъвто е, а е приказно красив. Те са там и търпеливо чакат да дойде някой не с какви да е десет жълтици, а златни.

[Lord]

Има ли значение размера?

През есента след Войната бай Райчо, тогава още ерген и още само Райчо, отиде да оре бащината нивичка и се върна ухилен – кончето му с мъка влачеше метър голям неизбухнал снаряд. За ужас на баща му и майка му, на комшиите, че и на цяло село, Райчо направи здраво дървено магаре и с помощта на въже и макара повдигна и положи върху него снаряда. Селяните уплашено гледаха иззад близката могила Райчовите манипулации, а сред тях майка му, набързо облякла черни дрехи, припяваше на умряло. Но нищо особено не се случи и хората един по един се прибраха по къщята си, обаче цяла нощ не спаха, кръстеха се и се ослушваха за неизбежния взрив. Но вместо взрив рано сутринта се чу силно чукане на метал в метал. Всички се метнаха към Райчовия двор, видяха и заради туй що видяха, пак хукнаха презглава към могилата – наш Райчо бе положил едно криво желязо върху корема на снаряда и блъскаше ли блъскаше по него с огромен чук. Но отново взрив се не чу, селяните показаха един по един първо калпаците, а после и главите си иззад баира и с тревога огледаха селото – то бе непокътнато, слънчево и само Райчо шаваше там долу в двора си. Прибраха се пак хората в селото, щото на есен всеки си имаше работа, пък да се излежават зад могилата, бе срамно. Е, някои му викаха на Райчо да махне таз адска машина, други докараха властта, трети, по-грамотните, писаха доноси, но Райчо легна върху снаряда с чук в ръка, властта се повъртя, повъртя, постепенно се отдалечи, разсеяно се качи в черните си коли и се прибра по кабинетите си, далеч от бомбата. От немай-къде селото се поуспокои, пък и кротък излезе снарядът, не гърмеше. Минаха се години, Райчо се задоми, деца му се родиха, пораснаха, изжениха се, напуснаха селото, а Райчо стана бай Райчо. Сегиз-тогиз идваха любопитни люде в двора, почтително стояха по-далечко от снаряда, докато бай Райчо изчукваше по него някое криво желязо и после го питаха що му е тази голяма беля на главата. „Щото – тихо продумваше побелелият вече бай Райчо – точно този снаряд наистина е голям. Ако избухне, ще ме измете от земята така, както би ме измел от небето и най-малкият ми неразкаян грях. Прибрах го при себе си кога бях млад, защото още тогава исках да умра чист. И затова, преди да пристъпя към него с чука, измолвам прошка от всекиго, който волю или неволю съм обидил. Така дяволът в снаряда ме опази жив.” Любопитните люде се смълчаваха, навеждаха глави, умисляха се, поглеждаха отново към огромния, лъснал от удари снаряд, към големия чук в ръката на стареца и бавно си тръгваха. Веднъж най-младият му зет, подигравчия, наблюдаваше как тъстът му блъскаше по снаряда, за да изправи изкривена от работа лопата. „Глупак и дърт лъжец – присмехулно си мислеше зетят – снарядът е дефектен, а той мами хората и се прави на светец!” Бай Райчо се сепна, спря блъскането по лопатата, сне я на земята, остави чука и бавно се извърна към зет си. Разтревожено го изгледа със строгите си, но топли очи и тихо каза: „Недей така, зетко, грехота е!” Зетят се стресна, но после кой знае защо се ядоса, приближи се до стареца и гневно викна в лицето му: „Ай стига си ни баламосвал, тоя снаряд е празен, бе…” и преди да довърши, с дългия нокът на мъничкото си кутре чукна по снаряда. Взривът бе така силен, че глухата Нешка от съседното село подскочи. Когато най-сетне гъстият дим се разнесе, се видя правия и ронещ сълзи бай Райчо, на който дори снежнобялата коса не бе разрошена, а пред него - дълбока яма. Откъм небето се чу свистене и в дъното на ямата тупна на тила си главата на зетя. Тя объркано завъртя изцъклените си очи и с изменен, подземен глас изгъгна: „… дяволе!”

[Lord]

Наскоро ходих в една метеослужба и от любопитство попитах служителя какво е времето в момента. Той седна пред компютъра, доби важен и отговорен вид, чукна клавиша кой знае защо със среден пръст, източи устни напред и плътно доближи лице до екрана. "Слънчево." А навън валеше. Стана ми неудобно, но все пак се пресрамих: "Ама навън вали." Човекът бавно се извърна към мен, погледна ме с укор, който после премина в съжаление, от което на мен ми идваше сам да си поднеса съболезнования и тихо, така тихо, че да не ме изложи пред мравката, която обикаляше буркан с конфитюр, ми рече: "Ти ме по-пи-та как-во е вре-ме-то в мо-мен-та. Нали?" Идваше ми да потъна в конфитюра. "Да" - смутолевих. "Ами тук пише, драги, че е слънчево. Не мога да разбера как си позволяваш да спориш с такава сериозна наука, каквато е метеорологията и то с неин представител, какъвто в случая съм аз! Що за човек си всъщност?" Ей този въпрос ме срина. "Е, сега разбра ли какво е времето?" - строго попита представителят на сериозната наука. "Да, слънчево е" - продумах. "Какво каза?" - отново попита метеорологът, защото не ме чу предвид усилилият се навън порой. "Слън-че-во ееее!" Служителят доволно кимна, стана, тупна ме по рамото и още по-силно извика, защото навън загърмя: "Бравооо! Ще стане човек от тебе!" Усмихнах се с облекчение. И ми стана слънчево.

[Кошмар1]

Темата само за г-н Матейко ли е? Да ме прощавате за питането. Имам предвид това което само той пише или и за други.

[Lord]

Темата само за г-н Матейко ли е? Да ме прощавате за питането. Имам предвид това което само той пише или и за други.

Не, драга. Темата е за всеки, който/която прецени, че има какво да каже тук. Всеки може да си спомня бъдещото и точно тук му е мястото, приятелко Дафни!

Заповядай, когато и както решиш.

[Кошмар1]

Благодаря за отговора Лорд. Все още пооправям един текст и ще го пусна. Заглавието е "Три хиляди осемстотин шейсет и първа". Ех, какви спомени имам от онова време..... До скоро.