СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

[Lord]

Създавам тази тема с благодарност към Матейко, който ми позволи да го направя!

[Lord]

„Обичам те!”
Мъжът видя греещата бележка с този надпис на пейката, едва след като сряза въжето и положи на нея обесената си любов. Бе дълбока нощ. Над столицата на света звездите премигваха в кървавочервено, а от разцъфналите липи се разнасяше остра воня на мърша. Свлече се до пейката, на която всяко нощ се целуваше със самоубилата се жена и тихо, немощно заплака. Някакво прошумоляване го сепна, стреснато се огледа в мрака за други канибали, но не видя никой. Скочи, повдигна лекичката, само кожа и кости своя любима, прехвърли я на рамо и олюлявайки се, я понесе към дома си.

- Обичам този човек!
Младежът се разсмя, весело се закикоти и компанията. Смехът се разнесе от към единствената светлина сред обширния мрачен столичен площад, излъчвана от жарава, край която бяха насядали няколко мъже. Миришеше на печено. От двете страни на жаравата, на мястото на извадени павета, бяха побити чатали, на които бе поставен кол с пронизано на него обезглавено и изкормено голо човешко тяло. Младият мъж бавно и гордо въртеше чевермето, преобръщайки трупът над жаравата, като от старание бе изплезил език. Компанията му бе гласувала доверие, но все пак и той си го заслужи - той сам бе заклал печащия се на огъня и сам бе почистил вътрешностите му, като тази работа я свърши с любов, защото това бе баща му.

- Мамо, точно така го обичам!
В малко апартаментче в краен столичен квартал, на слабата светлина на газена лампа се виждаше голямо блюдо положено на маса, около която бяха седнали дъщеря и майка. В блюдото вдигаше пара току-що сварено телце на новородено. Младата жена го бе родила предишната нощ, като й акушира само майка й, защото не искаха да хранят и други хора. После си почина, през деня кърми детето, като му се радваше, опипвайки го лакомо. Вечерта го предаде на майка си, за да го приготви и пак заспа. Сега с нетърпение чакаше да изстине горещото месо, а от устата й течеще слюнка - вече месеци с майка си караха само на треви. Младата жена не издържа, пресегна се, хвана горещата дясна ръчичка, откъсна я и ръмжейки я захапа.

Съвършеният излезе на дворцовата тераса, гледаща от хълма към столицата на света. Развиделяваше се. Както всяка нощ той не спа. Съвършеният никога не спеше. И тази нощ, като всяка друга, той си припомни всичко, което бе сторил, премисли го и остана доволен - до ликвидирането на човечеството оставаше малко време. Преди години бе овладял цялата земя благодарение на познанието си за човека. Тогава Съвършеният се отличи не само с гениалността си във всяка една наука, във всяко едно изкуство, отличи се от останалите не само с поразителната си красота, с перфектната си спортна форма, но най-вече се отличи с любовта си към хората, с ярко демонстрираното желание за тяхното благоденстване. Тогава Съвършеният произнасяше прочувствени, омайни речи из няколкото световни столици, топло прегръщаше децата из провинциите и с прости думи обясняваше на родителите им, как всички могат да живеят в мечтите си, стига да му повярват и да го изберат за водач. Повярваха му и го избраха. Съвършеният бързо обедини света в една държава, разтвори съкровищниците му и великодушно ги раздаде по равно на хората, без да лишава дори тия, които му бяха върли противници. И всички се сдобиха с онова, по което преди можеха само да въздишат. Съвършеният попита щастливите си поданици искат ли този идеал да се запази завинаги. Те поискаха. Тогава той им обясни, че щастието се крепи не само на материалното, а и на морала и трябва да се вземат крути мерки срещу онези, които подронват този основен стълб на прекрасния живот. Съвършеният получи одобрение и издаде укази, с които забрани пороците. Същевременно съкровищниците се изпразниха и бързо настъпи бедност. Съвършеният с гняв посочи виновниците – това бяха онези, които не спазваха моралните укази и попита света желае ли да се върне доволството или да остави неподчиняващите се да продължат рушенето на устоите на щастието. Светът, изпитал пиянството на богатството, поиска виновните да бъдат наказани. Тогава Съвършеният даде на всички, които се заклеха в безпределна вяра в него, званието „примерен” и положи върху тях своя знак. Даде им пълна свобода да действат както намерят за добре по отношение на отстъпниците, без да се съобразяват с каквито и да е норми. Борбата за щастие не позволяваше компромиси, защото бедността вече преминаваше в глад и „примерните” гневно поеха на поход срещу виновниците. Светът се развилня, полудя. Въведеното правило, важащо за „примерните”, че всеки от тях е прав в решението си, стига то да не касае властта на Съвършения, отприщи инстинктите. За радост на последователите на Съвършения, денем и нощем светът се огласяше от стрелби и писъци. Понеже вече всичко бе изядено и „примерните” имаха право да не работят, а само да се радват на охолния живот, единствената храна, която остана бяха дивите треви, корените, зверовете в планините и … човекът. Човекът посегна на човека. В началото людоедството предизвика смут, но Съвършеният убеди света, че ако изяде бунтовниците, това от една страна ще спаси „примерните” от временната опасност от глад, а от друга ще прочисти света от отстъпниците и тогава ще настъпи абсолютното благоденствие. И примерните се нахвърлиха на отстъпниците и ги изядоха. Но отново завърлува смъртен глад. Тогава Съвършеният разясни на „примерните” правилото, че щом всеки е прав в решението си, може сам да определи кой от останалите „примерни” не вярва напълно в Съвършения, защото знаел той, че има и такива, и съответно да го изяде. И хората посегнаха на близките си. А други се самоубиваха за да спасят от гладна смърт най-близките си...

Съвършеният със задоволство гледаше в утринния здрач опустялата световна столица. Ала настъпваше изгревът и той трябваше да се скрие в двореца си. Напоследък слънцето все по-силно гореше земята и още след първите му лъчи бе невъзможно да се седи навън. Облаците бяха изчезнали, дъждът бе само спомен. По цялото земно кълбо царуваше огънят. Съвършеният погледна на изток и се озадачи - там вместо утринно зарево бушуваше огромен пожар, като бързо се надигаше все по-нависоко. Изведнъж пламъкът лумна по цялото небе. Стана така ослепително светло, че Съвършеният затвори очи. Оглушително гръмна потресаваща, разтърсваща музика. Съвършеният захлупи с длани ушите си, и със стиснати очи ужасен отстъпи и изкрещя:
- Любовта-а-а-а, Любовта идва-а-а-а-а!!!...

През стените на дома му така рязко блесна, че мъжът сепнато отвори пресъхналите си от сълзи очи и стреснато се огледа сред ярката светлина. Гръмна нечувано тържествена музика. Силно зауха на липов цвят. Трупът на любимата му се раздвижи, очите й се разтвориха, тя му се усмихна, музиката утихна и тя му каза:
- Обичам те!

[Lord]

Да я беше търсил тази работа, да се беше молил за нея, нямаше как да я бъде. Цял живот бе мечтал да стане шофьор, камион да кара, да товари и разтоварва, ама къде ти, кой ще го вземе него глуповатия Мемиш. Иначе за проста работа все него търсеха, щото той си бе добряк, не придиряше много-много за пари и за пет лева от тъмно до тъмно можеше лозе да обръща. И тъй си живееше живота - по лозя, по градини, дворове, на полето, че и на морето се хващаше мрежи да кърпи. Сам-самичък си живееше и все някак успяваше да върже двата края. Що пък да не е доволен от живота? Амиии, доволен си беше Мемиш, всичко си имаше – и небе, и слънце, и поле, и две ръце за туй поле. Само да можеше поне малко да покара камион, ама мъничко поне! Даже книжка си беше изкарал, като все си я подновяваше и заедно с другите се смееше над себе си. Обаче веднъж, когато най-случайно минаваше с мотика на рамо край двора на местното РПК, някой му свирна: „Мемиш, ей Мемиш, я ела тука!” Мемиш послушно отиде до председателя на кооперацията. „Ти нали имаше книжка? За камион те питам. Ей за този камион.” Мемиш се извърна натам, накъдето му сочеше председателят и се влюби. До склада бе спряно малко, спретнато червено камионче, а цифрите на номера му бяха 0001. „Имаш ли бе, имаш ли те питам?” Мемиш унесено продума „Имам.” „А, добре. Ама в тебе ли е?” „В мене.” Мемиш винаги си носеше книжката и когато на обед си почиваше на някоя сянка, все си я разглеждаше. „Виж сега Мемиш, хвърли я таз мотика ей там, никой няма да ти я вземе, иди горе в счетоводството да ти обяснят кое как става, после се качваш на камиона и тръгваш по селата. Разтоварваш, товариш, разтоварваш, товариш… Горе ще ти обяснят. За един месец. Че шофьорът лошо се разболя, а пък селяните чакат хляба. Ай, отивай!” Като на сън Мемиш се качи в счетоводството, там му обясниха, после влезе в камиончето и се разплака. Поплака си той, поплака си, помилва волана, запали и бавно тръгна с камиончето, като че ли водеше любима под ръка… И тъй си заживяха двамата, Мемиш и камиончето, като семейство си заживяха. Даже нощем Мемиш не се разделяше с него - спеше в кабинката. А денем хвърчаха по прашните добруджански шосета, разтоварваха стока из селските магазинчета, товареха каси и пак хвърчаха. Добре работеха и председателят назначи Мемиш за постоянно на работа. Но не само стока, Мемиш и камиончета с радост превозваха и селяни, и багажи, и лекарства от града за старците. Не отказваха на никой, като даже веднъж превозиха и едно магаре до ветеринаря в града, че окуцяло бе горкото. Радваха му се бабите, забравени от деца и внуци, щото той все услуги им правеше, а пък като му се отвореше време, я на някоя лозенцето ще изреже, керемидите на курника ще оправи, стъкло за прозорчето ще й донесе и сложи – абе дар Божи бяха и Мемиш, и камиончето за тези запустели селца. Но не само дар, а и чудо бяха. Всяка вечер, когато Мемиш спираше умореното си камионче пред гаража на РПК, там го чакаше групичка хора. „Казах ли ви, поне 40 ще е.” „Дааа, бая добро е сторил днес нашия Мемиш – 42” „Вчера колко беше, че ме нямаше?” – питаше местния журналист. „39 беше. Ама вчера Мемиш се прибра по-рано, че председателя го извика за нещо.” „На пети миналия месец беше рекорда – 88. Браво на Мемиш!” Чудите се какви са тези числа ли? В началото всички се чудеха, даже и катаджиите нещо се бяха заяли с Мемиш, но постепенно всичко стана ясно. Или по-точно стана ясно, че ясно не може да стане. Номерът на камиончето, чиито цифри бяхо 0001, през целият ден, докато Мемиш вършеше добрини, се променяше нагоре – 0002, 0003 и т.н. до рекорда от 0088. А сутрин, като тръгваше на работа, той отново се връщаше на 0001. Когато бе открит този феномен, дойдоха учени, изследваха тенекията на номера, анализи някакви правиха, но нищо не разбраха. Даже, с разрешение на КАТ, сложиха друг номер, с други цифри, но когато сутринта Мемиш запали камиончето, групата брадати учени констатира, че номера веднага стана 0001. Предадоха се и нищо не написаха по въпроса, защото нищо не можаха да си обяснят. Та затова сега аз ви описвам този случай, че да се помни… Веднъж когато Мемиш се спускаше към ресторантчето на н.Калиакра, за да вземе някакви каси, най-случайно духна вятър и отвя пред камиончето шапчицата на мъничко момиченце. То се спусна за нея, Мемиш разбра, че няма време да спре, че вляво са група туристи и рязко отклони надясно. Докато камиончето летеше към морето, Мемиш се наведе и целуна кормилото… Когато кранът успя да извади смачканото камионче с трупа на Мемиш, дознателят учудено гледаше непокътнатия номер, на който бе изписано не онова, което му бе подадено като информация - там грееха четири деветки.

[Lord]

На тази планета животът бе фееричен, нежен, почти безплътен в красотата си. Всички тела, скали, води, светеха със свои си неповторими, меки цветове. Всяко нещо в този свят бе самата изящност. Животът тук се бе зародил наскоро и все още не притежаваше твърдост, скелетът бе непознат, движенията - плавни, грациозни, омайни. Дори и скалите бяха като от прозрачен восък и изпускаха златисти лъчи. Нямаше нищо неподвижно. Всичко, което бе дарено с живот, летеше, като дори и растенията елегантно ту се издигаха към сияйното небе, ту се спускаха да отпият от кристалните води. А планините неусетно меняха формите си, защото планетата развълнувано дишаше. Царуваха денят, пролетта и любовта.

„Иска ми прошка… Но как, как да му простя! Прощавала съм му и друг път. И какво? Моята прошка му трябва дотолкова, че да разчисти пътя му към нова обида, пак да постъпи грозно с мен, да ме зашлеви, да ме заболи, до смърт да ме заболи… Прошка... Добре, ще му кажа "прощавам ти"…, не, няма да говоря с него, не искам да го чувам, ще му простя писмено, есемес ще му пратя… Ето на, та аз не искам да го чуя, как тогава прощавам? Нали като простя, всичко между нас вече трябва да е чисто, слънчево, леко. А аз не искам да го чуя… Мога ли да му простя? Имам ли силата да прощавам? Знам, че истинската любов е всеопрощаваща, а аз не мога да простя. Но пък го обичам. Ох, как го обичам!... И той ме обича, знам го това, но защо тогава така ме наранява? Каза ми, че не го е искал, че не предполагал, че това ще ме удари. Ала как така, щом обичаш трябва много да внимаваш за другия… Не знам, не знам… Нима все трябва да му прощавам? И днес, и утре, и винаги. Нима аз нямам достойнство? Какво всъщност тогава е любовта? Да обичаш другия унижавайки себе си?... О, не!... Не, не и не! Да се превърна в парцал, в нищо, да погубя до край самоуважението си, което съм градила през целия си живот? Да убия себе си заради него?... Добре, ще се сниша до дъното си, но ако той ме напусне? Да, всичко става, някоя ще му завърти главата, той ще си тръгне, а аз ще остана не само без него, не само без любовта си, а и без себе си… Не, този път няма да простя! Няма да простя!!!... Ще сложа край на всичко! Това не е живот. Друго очаквах от любовта. Друго, а не болка! Не болка след болка... Край!”

Непонятен студ внезапно грабна планетата. За секунди всичко с трясък замръзна, като от изненада ни един живот не успя да осъзнае, че умира. Цветовете увяхнаха, слънцето угасна, животът приключи. Планетата се превърна в огромна черна ледена топка, обикаляща край угаснала звезда из тупкащата Вселена в нейното сърце.

Айзъмбърд Ръсел, астроном в обсерваторията в Скалистите планини, САЩ, с недоумение гледаше монитора и редящата се по него информация. От няколко денонощия той не бе спал от вълнение, че е открил планета с живот. От научно суеверие на никой нищо не бе съобщил, постоянно проверяваше и проверяваше чудната информация, докато снощи дори той, неверникът, напълно се убеди, че е направил епохално откритие. Полегна си за малко, за да си почине, предчуствайки изумлението, което ще предизвика на следващия ден, като хвърли бомба сред научната и световната общност. А днес вместо живот, на монитора се виждаше смърт. Звездата бе загаснала, а планетата се бе превърнала в огромна буца лед. „Но какво, какво е станало – бърбореше разчорления Ръсел – как е възможно това? Коя е тази сила, която можа така внезапно да загаси звезда и убие цял свят? Кое, кое погуби живота?!”

[slaron]

Браво, поздравления за новата тема!
Ще я следя с интерес! Много ме впечатли вторият разказ!

[Kali]

Матейко, прекрасно е! Продължавай
Лорд, браво, че се сети

[Матейко]

Благодаря ви! Ще се постарая да си спомня още някои неща от бъдещето, а защо пък да не се опитам и да предскажа миналото. Нали за това бе, е и ще е настоящето.

[Lord]

Спомени от бъдещето


В университета в София течаха последните юнски лекции. В залата по антропология влезе небезизвестният скандален професор, за който се носеха както легенди, така и закачки. Някои го наричаха гениален, други луд… Трети се опитваха да докажат, че всеки гений е длъжен да разчупи рамките на нормата, за да позволи на творческата му муза да създаде нови комбинации от възможности, но и да надхвърли ординарното, носейки се по вълните на симфонията в душата си. Симфония, която не беше толкова и само негова, но просто отклик от някое си времепространство… Или отвъд времето и пространството…

- Искам да ви разкажа за онзи свят, който добре познавате със сърцето си. Дори и да се губите в прашните илюзии на делника си, нещо във вас винаги е знаело за виделината на щастието и хармонията – така започна да говори мъдрият старец пред нас, скромните студенти. Знаменитият учен психоантрополог спокойно се усмихна, а очите му заблестяха с неземните пламъци на един различен живот.

- Господин професоре, как можете да докажете емпирично твърденията си? Знаете, че имате противници, които смятат, че думите ви са плод на фантазии.

- Аз нямам нужда да доказвам нищо никому, – грейна професорът – а и съвременната наука наистина не притежава методите, с които да проследи изследванията ми. Антропологията, психологията, физиката и невронауките в 21-ви век все още са твърде далеч от същността и реалния капацитет на човешкото съзнание… - ученият застина за миг като в медитация и започна да разказва - там, в бъдещето, далеч напред по спиралата на еволюцията човек живее в хармония с природата на земята – майка и с бащата – небе, с космоса на всичките му нива на проява на Живота. Човечеството през вековете и хилядолетията се научи да резонира с красотата на живота. Хората от бъдещето познават и живеят безсмъртието си. Телата там са така фини, че от позицията на съвременната визия, трудно биха могли да се нарекат материални. В света, от който идвам, няма нужда от външно наложени закони, полиция, армия. Человеците там във всяко мигновение провеждат законите на Вселената, както сега ти, мой слушателю, дишаш. Основната храна е Любовта. Виделината на Мъдростта осветява пътя, а свободната воля на индивидуалното съзнание е така слята с волята на Бога, на битието, че човек се явява сътворец, помощник в рисуването багрите на битието. Там, в седмата човешка раса, цялата планета е различна – по-етерична е. Природата съществува на принципа на кооперацията, на взаимната помощ, вместо на взаимното разкъсване и доминиране, както понастоящем. Животните там, в света от който идвам, имат интелекта на съвременните хора. Даването там е доброволно, жертвата е радостна… Човек за човека е брат. Личността на всеки от нас продължава да е уникална, но ясно осъзнаваме единството както помежду си, така и с цялата Вселена, като малки атомчета от големия организъм. За нас, Човеците от света, за който ви разказвам, „аз и мое“ служи на далеч по-акордиращото си с вибрацията на безкрая „ние и наше“… Обменната валута е любовта и приятелството, светлината и дружбата.

- Господин професоре, нещата които разказвате, звучат прекрасно. Как вие, човекът от бъдещето, се озовахте в това време, в този несъвършен свят? – запита любознателен студент.

- В това тяло съществувам, както знаете, от 86 години – усмихна се професорът - пътешествията ми през човешката история обаче съвсем не се заключават с това ми пребиваване в настоящото тяло-скафандър за съзнанието ми, което стои пред вас – мъдрият старец поглади брадата си и вълшебството на разказа му заля душите на студентите - дори сега, след 86 години в това тяло, понякога ми е трудно да обличам мислите и интуициите си в думи. В родния ми свят комуникираме директно, съзнание в съзнание, чувстваме преживяваното от другия, можем да споделяме мислите си, интуициите и намеренията си и без посредничеството на външно-знакова употреба на език, предаван през поредица от звуци… Обичам да пътувам във времето и пространството, да изследвам развитието на човешкото съзнание през милениумите. Не говоря в минало време, защото го правя и сега, дори бидейки в това грубо тяло-скафандър за духа ми, през този ми кратък живот. Там, в онова време-пространство от вашето бъдеще, за което говоря, съм учен психоантрополог, също както и тук. Методите на науката за човешката психика там, в сравнение с тези на науката тук, са като полета на квантови частици пред волска каручка. Много хилядолетия бяха нужни на човечеството, за да осъзнае ролята си на космически жител, да се свърже с йерархията на светлината и заживее като пълноправен обитател на битието. Дълго време откъснато от примитивните си страсти, страхове и разбирания, хората се избиваха едни други, избиваха братята си животни, погубваха цялата планета със съществуването си. Имаше катаклизми – оцеляваха тези с по-високо съзнание, вече носещи в себе си квинтесенцията на безкрайното съзнание. – лекторът замълча замислено, потънал в спомените си от миналото и бъдещето – най-трудно ми беше да пътувам из хилядолетията, в които човечеството насочи погледа си изцяло навън, механизира се, но забрави за вътрешния си потенциал от обич, мъдрост и слятост с Космоса. И сега сме в такова време. Всички механични изобретения – играчки на съвременната наука - служат за още по-голямо отчуждаване на човек от човека, оскотяване и сърдечен студ - потънало в мълчание, лицето на мъдрия старец се озари от усмивката на знанието – ще дойде друго време – поклати смирено глава той – професорът сякаш пълнеше залата с фино вълшебство и караше душевните струни на слушателите си да трептят във вибрацията на Любовта. След миг, нагнетен с магията на силата мълчание, той продължи, но някакси в различен дух:

- Най-трудно ми беше във вековете, в които хората създадоха изобилие от техника, но имаха оскъдица от любов, осигуряваха се много, но притежаваха малко сигурност. Застраховаха се задължително, но самоувереността им бе слаба, трупаха много информация, но чувстваха малко смисъл… Да-а-а, трудно ми е, все още ми е трудно да изучавам онези времена, в които людете имаха брилянтна логика, но низвергнати в калта интуиция и приказност, повече удоволствия, но по-малко щастие, повече оргазми, но по-малко радост в ежедневието си, повече знание, но по-малко вяра в себе си, все повече доминиращ терор над природата, но все повече откъснатост от сърцето и, все повече средства за комуникация, за да се лъжат все по-успешно един друг човеците. В такива времена на всеки няколко години хората удвояваха числеността си, но всеки ден унищожаваха безвъзвратно животински вид, за създаването на който природата бе употребила милиарди години. В тези грозни етапи на егоизъм и бездуховен груб материализъм ми беше най-тежко – каза професорът и очите му се насълзиха - бидейки психоантрополог, преживях всички тези преходни етапи в човешкото развитие по време на пътешествията ми. Душата ми страдаше всеки път при допира с примитивната жестокост, насилието и крайната откъснатост на едно сърце от друо, на човека от собствената му сърдечна мъдрост.

- Какво още ви правеше впечатление по време на пътешествията ви в подобни епохи, господин професоре – неуверено запита голобрад млад студент. Очите на лектора още повече се навлажниха, а думите му заредиха бисери на мъдрост:

- В такива времена ние хората имахме стотици школи по психотерапия, за да лекуваме хилядите си експлоадиращи от бездната на безсмислието в душите ни невротичности, имахме все повече семейни терапевти и все по-малко семейства, проникнахме в гените, за да продаваме безсмъртие и творим чудовшща, правихме повече секс, но се обичахме по-малко, развивахме все повече медицината, но имахме все по-малко здраве. Имахме все повече бизнес медицина и все по-малко хуманна медицина. Изучавахме все повече физиологията си, но не знаехме кои сме, защо сме тук и каква е целта на живота ни. Науката за когницията ни бе проследимо обективна, но непроследимо плоска и кастриращо духа ни субективна. Вкопчили се бяхме в живота на тялото си, но си нямахме идея за мъдростта на смъртта си и живота след този на малката черупка-тяло. Развивахме изкуствения интелект и все повече редуцирахме знанието за Себе си до въглеродни процесори на информация. Измисляхме все повече технология, с която все по-малко да ценим свободната си воля и все повече да се манипулираме. Въздигнахме в култ богатството на парите, за да бъдем все по-бедни в душите си. Тренирахме усилено мускулите си, но оглупявахме все повече в сърдечната си интелигентност. Развивахме рационалността си, но бяхме все по-слабо емоционално и социално интелигентни като вид. Създавахме все по-усъвършенствани роботи, но все повече губехме човечността си. Намерихме законите на логиката, но загубихме законите на човещината. Имахме все повече цифрова памет, но все повече губехме доверието в собствения си ум. Развивахме все повече компютрите си, но все по-малко разчитахме на мозъците си. В такива дни външните илюзии заместваха вътрешните стойности. Времена, в които се вкопчвахме в маските на имиджа си, но нехаехме за целостта на душите си, твърде много се вълнувахме от мнението на другите, но твърде малко от гласа на сърцето си, имахме много машини, но малко сърдечност. Епохи на технически прогрес, но на духовен регрес, на все повече гледане навън, но все по-малко съзнание за безпределността отвътре. В такива дни обичахме да се налагаме, но мразехме да се доверяваме. Контролирахме средата и другия все повече, но бяхме все по-обсебени от нагоните си. Имахме много закони, но малко съзнание, много полиция, но малко човечност, много армии, но малко добросъседство, глобална компютърна мрежа, но загубихме връзката с природата. Времена на феминизъм, но на все по-малко женственост, на секса за здрасти, но все по-малко мъжество, на все по-бързо задоволяване на нагоните си, но все повече пресъхналост за любовта, на много реторика, но малко истинност, на много еко организации и все по-малко природа, на повече знание за междуполовите разлики, но все по-малко разбирателство между мъжа и жената. Времена, в които единици манипулатори заграбваха общите ресурси и богатееха, но 2/3 от човечеството ставаше все по-бедно. Учехме все повече икономика и финанси, но ресурсите се центрираха в малцина. Тогава живеехме и работехме заедно телесно, но емоционално откъснати един от друг все повече. Земята ни беше станала тясна, но егоизмът ни се разширяваше все повече. За радост, природата не търпи регрес – спокойно заяви говорителят – има естествени цикли. Когато човечеството преминава през черния цикъл, т.н. Кали Юга, изпитанията за истински човешкото в него са големи. Нищо не е вечно обаче – това ме научиха изследователските ми пътешествия из времевите цикли. Понастоящем диференциацията между светлината и тъмнината ще става все по-голяма… Хората вече навлязоха в периоди на въздигане на съзнанието си. Чуйте думите ми, уважаеми студенти – светлината в този изстрадал свят ще расте все повече от век на век! Дори знаейки това, винаги ми беше трудно да наблюдавам примитивизма на неразвитото човечество. Затова и реших да изживея един цял живот в обикновено тяло, като част от работата ми, за да разбера силата на натиска, който противоречията на този несъвършен свят оказват върху душата на съзнателния човек…

- Бихте ли разказал малко повече за човечеството от седмата раса, за което говорихте? – чу се женски глас от задните редове на залата.

- Нeколкократно споменах великата йерархия на светлината. Там, в този прекрасен свят на обич и сила, връзката с духовния свят е непреривна. Човек е в постоянно общение с финия енергиен свят. Този фин духовен свят винаги е бил населен със същества, отдавна завършили човешката си еволюция в други космически цикли и сега преминали на друго ниво на вибрация. Говорейки с терминологията на сегашното човечество, става дума за ангелите, архангелите, силите, престолите, властите, херувимите и серафимите… На цялото човечество един ден му предстои преминаване на друго ниво на съществуване, обличане на ангелски дрехи… Винаги обаче през епохите за отделни индивиди с по-високо ниво на осъзнатост общението с тези фини мъдри човечества е било възможно. Мнозина през вековете, милениумите и еоните са успявали да прекъснат веригата раждане, малък земен живот, смилане на преживяванията от последния живот в отвъдното, в т.н. състояние бардо и отново раждане – веригата на самсара. Успявали са да се издигнат до по-високите степени на съществуване, да преминат всред редовете на девите… Там, в седмата раса, това преминаване е толкова естествено, колкото за един човек от 21-ви век е храненето. Между нас, жителите на бъдещето и йерархията на светлината протича непрекъснат взаимообмен… Но, за да се случи този бъдещ свят, са нужни вашите добри усилия сега. Защото жителите на онзи свят, за който говоря, сме всички ние, преминали през доста житейски уроци и развитие… Е, стига толкова приказки, време ми е … - заяви професорът неочаквано. Залата се изпълни с мека светлина, а всички застинаха, хипнотизирани от магията на случващото се. Стоящият пред катедрата човек засвети, а усмивката му се сля с виделината, която заля стаята. За няколко мига стана прозрачен, докато се превърна в кълбо от енергия, все по-светла и бляскава енергия… След миг пред дъската нямаше никого, а погледите на студентите се спряха на думите на професора, които той беше записал преди малко на бялата дъска: „Ти си творец на съдбата си! Бъдещето зависи от теб – сега!“ …

Автор: Орлин Баев, психолог - психотерапевт

http://orlinbaev.blogspot.com/2012/04/blog-post.html

[Матейко]

“… скитах аз по път тъмен и плъзгав и Те търсих вън от мен, и не намирах Бога на сърцето ми, и стигах до морската дълбина и загубих вяра, и загубих надежда, че ще намеря истината.”…

- Аз тръгвам. Като се върна, искам да си научил урока. Ще те изпитам!
Момчето изчака, чу заключването на външната врата, измъкна изпод учебника сгънатата карта на света и взе да я разгръща…

Отдавна, отдавна, когато духът бе силен и обширен, а материята все още слаба и неразгърнала се, един мъж се влюби. Любовта му нежно зауха, земята вдъхна от нея и всичко що бе с корен, разпръсна аромати. Мъжът вдигна очи и погледна към отсрещния бряг. Там стоеше любовта му и подканващо се усмихваше. Той също се усмихна и тръгна към нея. Стъпи в плиткото поточе, но вместо да усети с босите си крака плоските камъчета, почувства, че е върху прохладна коприна. Отклони поглед от любовта, погледна в нозете си и видя, че стои върху водата. Учуден понечи да стъпи с другия крак на брега на любовта си, но брегът се отдръпна и кракът му отново стъпи върху вода. Нова крачка, нова отдръпване. Пак крачка, пак брегът избяга. Мъжът се спря, погледна към любовта си, която все така подканващо му се усмихваше. Той се ядоса и се разбърза. Отсрещния бряг също се разбърза и се отдръпна надалеч, поточето се превърна в широка река. Мъжът се затича по водата. Брегът с любовта му също се затича и скоро се превърна в едва видима чертица на хоризонта. Пред мъжът се простираше голяма езеро, чиято вода потъмня и се развълнува. Той много обичаше любовта си и много искаше да бъде с нея, затова приведе тяло напред и хукна с все сили по набразденото езеро. Тичаше, тичаше, тичаше, гледаше само във водата и тичаше. Спря се без дъх, опря ръце на колената си и дълго време стоя така, нямайки сили да вдигне глава. Когато успя да погледне напред – бряг нямаше. До хоризонта бе само вода. Зад него – също. Мъжът бе сам сред море без брегове. Повя хлад, слънцето се скри под водата. В онези времена хората все още не затваряха очи нощем, защото за да не забравят за смъртта, на тях им стигаше залеза. Стана тъмно и мъжът изморено тръгна напосоки. Силно обичаше и цяла нощ вървя, макар да не се виждаше никаква светлинка. Тогава забеляза зад себе си, че стъпките му оставят по водата губещи се в далечината светещи следи, които му показваха коя е грешната посока. Когато слънцето изгря, той отново не видя бряг. Вярата му се разклати и водата го погълна. Докато потъваше към дъното на отчаянието си, в него изгря ликът на любовта му и той викна в себе си към нея. Тогава морското дъно под него бързо се издигна и изнесе мъжът на повърхността. Това го изпълни с вяра, с надежда и той отново хукна към любовта си. Зад него остана остров… Много години бяга из безкрайната водна шир този мъж, хиляди пъти губеше вярата си, потъваше, но жаждата му за обич бе така силна, че тя побеждаваше гроба в дъното му и то пак и пак го издигаше, и той отново поемаше към хоризонта, оставяйки зад себе си архипелази, изкопчени от смъртта… И ето че една утрин, на изток, на фона на изгряващото слънце, той видя още по-светлата от него любов. Вече знаеше – с бавни крачки, без да сваля очи от любовта, без никакво съмнение в себе си, той се доближи, стъпи на брега и усмихнат застана пред нея. Тогава любовта пристъпи към него и го обгърна. Изведнъж се чу грохот и брегът, заедно с мъжа и любовта, бързо се заиздига към небето…

Момчето разтвори напълно картата, смъкна се от стола и постла света на пода. Легна върху него, сложи пръстче на Магелановия проток и…

… и на 28.11.1520г. пред очите на бившия паж на португалския крал се ширна невижданата досега от европеец безкрайна водна шир. Фернандо Магелан въздъхна облекчено и самодоволно – пътят към страната на подправките се отвори. В правото си на първооткривател той нарече новата водна шир Мирен /тих/ океан. Но океанът не го интересуваше, той бе тръгнал за да открие нов път към родината на подправките, ароматът на любовта, с които модерният свят подправяше гозбите си. Не го интересуваха и тези невиждано високи планини, които се издигаха към небето по брега на континента отдясно на борд… През една безвездна нощ помощник щурманът го събуди и разтревожен го помоли веднага да излезе на палубата. Там Магелан видя силуетите на целия екипаж, надвесени над единия борд. Разбута моряците и погледна – по черната вода ярко светеха човешки стъпки. Те идваха от запад и се губеха на изток. „Виждате ли, сеньор капитан – трескаво зашепна пом. щурманът – стъпките са в обратна на курса ни посока! По водата! О, Пресвета Богородице, помилуй ни нас грешните!... Моряците са разтревожени. Мрат от скорбут. Вече с месеци не виждаме земя. Говори се за бунт. Никак не е мирен този океан, сеньор. Да, да, за бунт се говори!” Магелан бавно се извърна и впи тъмните си очи в щурмана. „Сеньор капитан, водачо наш, нека се върнем! Това е знак от Дева Мария, от Бог е знак, сеньор капитан. Посоката ни е грешна, не е богоугодна. Капитане!” „Да се окове! – властно нареди Магелан – до края на плаването в окови!” Водачът на експедицията обърна гръб на светещите стъпки, както и на виковете за милост на пом. щурмана, прибра се в каютата, легна и заспа… На 27.04.1521г. Фернандо Магелан загина нелепо на малък филипински остров, без да успее да достигне до земята на ароматите.

Чу се щракване на ключ и момчето скочи. Бързо сгъна света, пъхна картата под учебника, седна, подпря лакти на масата, стисна с длани главата си и се превърна в най-примерното дете.
- Научи ли си урока?
- Не. Все още не.
- Е хайде де! Какво прави досега? Сигурно пак си пътешествал. А урока? Урока кога ще си научиш?
- Все някога. Малък съм още.
- Моля!... Философ. Гледай по-бързо да пораснеш, че знаеш ли какво те чака, ако в най-скоро време не си научил урока си!

… Момчето порасна, стана мъж и видя какво го чакаше. Любовта. На отсрещния бряг. Влюби се. Уханието вече бе само вътрешно. Тръгна към нея. Между тях ромолеше поточе. Той сведе очи към препятствието. И урокът започна…

От към далечното бъдеще се чу прошумоляване на разтваряща се карта. Материята продължаваше да се разгръща…

[Lord]

Черен път потънал в студени локви. В сумрака на ранна утрин невидим човек вървеше бос по него и стъпките му пръскаха рядка кал. Пръските падаха встрани, но една кална капка се вкопчи в клонче на крайпътен бодлив храст, спусна се по него и с последни усилия се спря на върха на настръхнал трън. От някъде излезе утринен ветрец, духна капката, тя се заклати, забоде се здраво на тръна и не падна. Невидимият човек съзря нанизалата се черна капчица, спря се до храста, приклекна, обгради с шепи калното трънче и нежно духна. Капчицата оживя, отвори очи и видя света. Светът също я видя и слънцето изгря. Светлината му премина през невидимия човек и излезе от него като огнен лъч. Лъчът прониза забодената на тръна капчица и в нея светна искрицата съвест. Невидимият се усмихна, отдръпна се и стори място на излизащият от бодливия храст кален човек. Калният се озърна с детско любопитство и без да види невидимият, пое по пътя. Шляпайки из локвите той стигна до шумен кален град и там калният човек заживя сред кални хора. Бягаше след подадената му от друг топка, учеше се на това, което друг бе казал, работеше онова, от което друг имаше нужда. С една дума живееше нормално. Но веднъж, както си живееше, се случи така, че пред него се изпречи избор. Досега той никога не бе избирал, а бе подбирал. Изборът бе като стръмна планина, през която водеха два пътя. Пътят, който поемаше наляво, бе широк, гладък, удобен и се виждаше как красиво се вие нагоре из огряната от слънцето планина, а по него на тумби вървяха весели хора. Пътят, който поемаше надясно, бе тесен, занемарен, стръмен, губещ се нагоре из мрачни облаци, а по него никой не се изкачваше. Калта му го дърпаше наляво, към светлия, оживен път и той понечи да се отправи натам. Но в същият миг духна силен насрещен вятър. Калният реши да се скрие на завет, ала в него изгря далечен спомен за родилият го ветрец, споменът го стъписа и той остана на мястото си. Вятърът нахлу в него, развъртя се, разгори затрупаната с утайките на калният живот искрица съвест, избухналата светлина изгони нощта от него и огря мрачната изоставена пътека. Пое надясно и насрещният вятър утихна. Катереше се, катереше се, катереше се, но билото на изборът бе все така недостижимо. Останал без сили, той се спря отчаян. Тогава отново излезе вятърът, раздуха пламъкът в него и го подбутна нагоре. Облегнат на вихърът и с огън в себе си, човекът продължи изкачването. В един момент се изкуши и погледна надолу в пропастта. Дълбокият й мрак го всмука, той залитна, но вятърът го подпря и калният човек оцеля. Многократно се плъзгаше, препъваше, падаше, но вятърът го подпираше, вдигаше, а пращящият в него огън, изгарящ наслоилата се тиня, го правеше все по-лек и му вливаше неподозирани сили. Така човекът преодоля избора си отдясно и се спусна в долина, в която имаше нов град, към който водеше само неговата пътека. Навлезе в града и видя, че тук хората са по-светли. Огледа себе си и откри, че и той е по-светъл от преди. Не бе вече кален, черен, а приличаше на опушено стъкло, през което мътно блещука слънце. И някак си му бе топло, леко, весело. Човекът се усмихна и заживя сред усмихнати хора, като с нетърпение очакваше новия избор. И той не закъсня. Дойде и прегради пътя му, като бе още по-величествен от предишния. Отляво пътят бе по-широк и удобен от преди, а отдясно почти отвесната пътечка се виеше над бездънни каньони. Но човекът вече знаеше, че не е сам и без колебание пое надясно и вдигна крак към скалата… След като се спусна от поднебесните височини, той попадна в слънчева долина, сред която се бе ширнал пръскащ искрици град, и към който отново водеше само неговата пътечка. Влезе в града и видя, че тук хората блестят от чистота. Огледа себе си и видя, че и той блести… След като преодоля и третият, губещ върховете си из облаците избор, човекът стана бисерен. Вече не чакаше да му се изпречат избори, а сам ги търсеше, намираше и избираше най-големите, най-важните, най-стръмните. С вярата си поемаше през канарите, с надеждата си ги преодоляваше, а любовта му раждаше нов, още по-слънчев град и живеещи в него още по-слънчеви хора. Всичко това продължи, докато той до такава степен се изчисти от първородната кал, та се превърна в кристален човек. В него нямаше ни петънце, ни сенчица, ни пукнатинка. И тогава той стана невидим. Невидим, в невидим град, сред невидими хора… Пред него се изправи последният избор. Сега той не бе планина. Изборът бе дали да живее сред безметежно щастие в кристалния град или да го напусне по черният път, потънал в студена кал и водещ към началото. Избра калта и излезе. Навън бе предутринен сумрак. Един невидим човек тръгна бос през локвите и стъпките му пръскаха встрани рядка кал. Но една черна капчица...