ПРИТЧИ, ЛЕГЕНДИ, ПРИКАЗКИ

[clearly]

Дзен притча за обидата

"Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник.

Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него.
Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството…

Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му… С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унизен войн се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:

- Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?

- Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?

- На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.

- Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.

[Strange]

Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца. Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.
Натъжен, царят ги попитал какво има.
Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не може да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като розата, а Розата плачела затова, че е лишена от силата на Дъба.
На царя също му се доплакало.
Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.
Царят се приближил и установил, че Фрезиите били по-свежи отвсякога.

- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? – попитал той.
- Кой знае! – отговорили цветята. – Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме Фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем ВЪЗМОЖНО НАЙ-ДОБРИТЕ ФРЕЗИИ... И точно това правим.

Сега е твой ред. Тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил.

Просто се вгледай в себе си.

Разбери кой си и не го забравяй.

Няма възможност да бъдеш друг човек.

Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от собствената си обич, или можеш да повехнеш, самоосъждайки се да бъдеш нещо друго.

Ти решаваш.

[clearly]

Любов е да дадеш, това което нямаш

Един везир се влюбил в красива и млада жена. Дълго я гледал как ходи, така сякаш не стъпва по земята, но най-много се възхищавал на усмивката и звънкия й смях. Имал власт и се оженил за нея.

И би трябвало да е най-щастливият мъж, но като гледал как жена му става тъжна и прекрасната й усмивка не грейва на лицето й, той също се натъжил. И въпреки, че бил много мъдър, не знаел какво да прави. Затова заминал на път до един оракул да търси съвет.

Оракула го изслушал и му казал: Дай и това, което не може да й дадеш.

Та от какво се нуждае, запитал се везира. Тя не искала да му каже.

Затова започнал да я наблюдава и накрая видял, че в присъствието на един млад мъж, лицето и плахо се озарява.

Толкова много обичал жена си, че я освободил от брака им и я благословил да бъде с мъжа, когото обича.
.................................

Пътят



Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си…

Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя…

Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да се загуби…

Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни…

Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта и бил облечен леко.

Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот…

Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла.

Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него…

Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги…

Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба… Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка…

Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи…

Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч… дори отвъд хоризонта… просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина.

Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”

Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот…

[Kali]

Притча за Дявола (СЪН)


Сънувах, че някога (много отдавна)
бил Дяволът с кръв и със плът.
Душата си щедро на други раздавал
и сторвал на мравката път.
Презирал парите, раздал си имота
на други (по-бедни) души
и слагал хранилки за горски животни,
лекувал ранени сърни...
На бледен аскет благонравен приличал.
Сърцето му - истински дар!
Подавал си всяка страна за плесница,
умирал си той за шамар...
Веднъж, уморен от последното дело,
белязано с честност и жар,
той спрял във порутено мъничко село
и влязъл във селския бар.
Във бара, разбира се, имало само
пет-шест леконравни жени,
два-трима разбойника (леко пияни),
дузина велможи с пари...
Огледал се Дяволът, кимнал сърдечно
и седнал на бара от чам.
Поискал си чаша вода (най-човешки)
и пийнал от нея без срам.
Понеже изглеждал щастлив и доволен
на фона на грозната нощ,
една проститутка любезно помолила
да бъде със нея за грош.
"Аз нямам грошове. Душа имам само -
голяма и гола душа" -
отвърнал й Дяволът благо през рамо...
Хем благо, хем с малко тъга...
"Раздавам се щедро - на всички,
навсякъде, а после се чувствам богат.
И нищо, че ходя със кръпки по лактите!
Обича ме целият Свят.
А ти, малка скитнице, тъжна изглеждаш!
Защо се продаваш така?"...
Погледнала тя изпод тънките вежди,
отвърнала - "Нямам душа!".
И Дяволът млъкнал,
и шумно преглътнал последната глътка вода.
Излязъл след туй, но се върнал от пътя
и тихо й казал - "Ела!"...
Събудих се. Стана ми много студено.
И тъжно... Какъв странен сън!
Живее ли мъничко дяволче в мене?!
Кикоти се вятърът вън...

[Матейко]

Притча за Дявола (СЪН)...

Прекрасно!... Кали, от кого е това?

[clearly]

И това ще мине

Един император извикал мъдреците си и им казал да му изработят пръстен, на който да гравират надпис, който да му помага в трудните моменти и да му напомня в добрите за тяхната преходност.

Дълго умували мъдреците и когато накрая красивият пръстен бил готов, на него пишело: „И това ще мине

[Kali]

Притча за Дявола (СЪН)...

Прекрасно!... Кали, от кого е това?

Поне за мен неизвестната Румяна Йорданова Симова /осичката/

[Хела]

Дъщеря: Здравей мамо, може ли да оставя децата при теб за вечерта?
Майка: Ще излизаш!?
Д: Да.
М: С кого?
Д: С приятел.
М: Не знам защо напусна съпруга си. Той е толкова добър човек.
Д: Не го напуснах аз, ТОЙ ме напусна!
М: Ти го остави да те напусне и сега излизаш с всякакви никаквици.
Д: Не са никаквици! Може ли все пак да доведа децата?
М: Аз никога не съм те оставяла, за да изляза с някакъв мъж освен с баща ти.
Д: Има много неща които ти си правила, а аз не съм.
М: На къде биеш?
Д: Няма значение. Искам да знам все пак мога ли да доведа децата?!
М: Ти ще останеш за през нощта с този мъж нали? Какво ще каже съпругът ти, ако знаеше?
Д: БИВШИЯТ съпруг! Не мисля, че това ще му направи впечатление. От деня, в който той ме напусна едва ли е е останал и една нощ сам.
М: Значи все пак ще останеш да спиш с този негодник?
Д: Не е негодник.
М: Мъж, който излиза с разведена жена с деца е негодник и паразит.
Д: Няма да споря с теб. Да водя ли децата при теб или не?
М: Бедните деца, с такава майка...
Д: С каква?!!!
М: Ами нестабилна. Нищо чудно, че мъжът ти, този нещстатник, те напусна.
Д: ДОСТАЪЧНО!
М: Не ми викай. Сигурно и на него си викала!
Д: И сега ли започна да се тревожиш за този нещастник?
М: Ааа сега чак разбра, че е нещастник. Аз го разбрах от първия път.
Д: Довиждане Майко!
М: Чакай, не затваряй! Кога ще доведеш децата?
Д: Няма да ги доведа. Няма да излизам!
М: Е, ако никога не излизаш, как очакваш да срещнеш някого?

[clearly]

Чаша Кафе - истината за Живота
,,Група дипломирани отдавна и вече утвърдени в своите професии студенти, се събрали, за да посетят бившия си професор от университета. Посрещнал ги домакинът, настанили се всички и подхванали сладки приказки за отминалите времена. Но много скоро разговорът неусетно се превърнал в поредица от оплаквания за стреса на работа и трудностите в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята да го приготви. След минути се върнал обратно с голяма кана с ухаещата напитка и поднос с множество различни чаши. Сред тях имало и порцеланови, и пластмасови, стъклени, дори кристални. Някои изглеждали съвсем обикновени, други по-скъпи, трети - доста изтънчени. Поканил ги домакинът, сами да се обслужат и всеки да си налее колкото иска. Когато всеки от тях вече държал в ръце димящата чаша, професорът казал:

- Вероятно забелязахте, че всички по-красиво изглеждащи и скъпи на вид чаши бяха взети веднага. А обикновените и евтините никой не ги пожела и те така си и останаха непокътнати. Всички вие искате само най-доброто за себе си и на пръв поглед в това няма нищо лошо или неестествено. Но всъщност точно там се крие основният източник на стреса и проблемите за вас. Повярвайте ми, самата чаша по никакъв начин не променя вкуса или качеството на кафето. В повечето случаи тя само го прави по-скъпо. А понякога и скрива какво всъщност пием.

Онова, което всички вие искахте, всъщност беше кафе, а не чаша. Но всеки от вас съзнателно пожела да си вземе най-хубавата чаша. А когато вече държахте своята в ръцете си, започнахте да оглеждате чашите на останалите...
Замислете се сега над това:
~ Животът е кафето. А работата, парите, положението ви в обществото - са чашите. Те са само инструмент, с който държите живота си в ръце. И видът на чашата, която сте си избрали, не определя качеството на живота ви и не го променя. Ако прекалено много се концентрирате върху чашата, няма да успеете да оцените истинския вкус на кафето, което ви поднася Животът.

Затова, наслаждавайте се на кафето си и помнете, че:~ Най-щастливите хора не винаги притежават най-доброто от всичко. Те просто успяват да извлекат най-доброто от онова, което имат... ~
Един от най-лесните начини да го постигнете и вие, е като спазвате тези правила:
~ Живейте просто!
~ Обичайте щедро!
~ Бъдете любезни!
~ Останете искрени!За останалото ще се погрижи Животът...

[barut]

ПРИКАЗКА ЗА ИЗБОРА
,,Имаш два избора' '

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато някой го попита как е, отговаряше:
'По- добре от това не може да бъде' Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата... и тръгна ха с него... от ресторант в ресторант. Защо? Защото Джери умееше да мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията. Забелязвайки това, станах любопитен.

Един ден отидох при него и го попитах:
'Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?' Джери се усмихна и ми каза:

'Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора ? добро или лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи нещо лошо си казвам, имаш два избора - да бъдеш жертва или да учиш от ситуацията. Винаги избирам това да уча. Когато дойде някой при мен и почне да ми с
е оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна'.
'Но това не е всеки път така лесно', казах му аз.

'Напротив, лесно е', каза Джери 'всичко в живота се върти около избора, всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече живота.'

Няколко години по-късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил.

Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори
'По-добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?' Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката.
'Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата. След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора ? да живея или да умра. Реших да живея.

'А не те ли беше страх', попитах го?
'Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата се уплаших. Прочетох им в очите 'той е мъртъв'. Знаех, че е време за действие. Там имаше една медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание.

На въпроса към какво съм алергичен й казах 'Към куршуми.' Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах 'Избирам да живея, моля ви,
третирайте ме като жив, не като мъртъв.' Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор!

Да се наслаждаваш на живота или да го мразиш.

Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка какво е то, всичко в живота е по-лесно.