от NANIOX » 16 Мар 2010, 00:51
ПОДВИГЪТ НА РИМСКИЯ МОСТ
Първият наряд за ефрейтор Александър Александров и редник Дончо Ганев на първи юли 1953 година започна в шест часа сутринта и завърши в четиринадесет след пладне. През цялото време ги валя дъжд – летен, планински, но продължителен. Върнаха се обядваха, отпочинаха и в осемнадесет и тридесет бяха отново в дежурната стая за получаване на бойната задача.
Като ги видя, лейтенант Стоянов се усмихна окуражително:
– Така е. Когато отличните ни стрелци по желание за един ден два пъти излизат на браздата, не можем да не им вярваме.
– Тъй вярно, другарю лейтенант! – отговориха те.
Само преди седмица цялата застава беше проверена от командването на граничния отряд. Останаха доволни най-вече от стрелбата с личното оръжие. Първи стреля комсомолският секретар, а след него на огневия рубеж залегна и редник Ганев. Техните точни изстрели поставиха началото на успеха.
– А как е бебето, Дончо? – загрижи се лейтенантът.
– Добре е, расте…
– На три месеца е – обади се и Александров. – От тридесет и три дена вече заедно с Дончо обикаля границата…
– Така ли? Я да видя! – изправи се иззад масата офицерът.
Войникът веднага извади снимчицата от лявото джобче на рубашката си.
– Браво, Дончо, браво! Хубаво е като тебе – и тримата се засмяха, а когато лейтенант Стоянов му върна снимката, додаде: – Тях трябва да пазим, децата си, бащите и майките си, сестрите и жените си, България трябва да пазим!
Командирът въздъхна, огледа своите най-добри граничари и промени тона си:
– Другари, утре е годишнина от смъртта на нашия вожд и учител Георги Димитров. Възможно е врагът да се възползва от случая, за да проведе агитационно-диверсионни акции на наша територия. Знаете международната обстановка каква е. За сериозността и отговорността, която носите пред родината, няма да говоря, но искам да ви припомня оперативната обстановка и задачите...
Лейтенант Стоянов скоро завърши краткия си инструктаж, двамата граничари заредиха оръжието си и тръгнаха. Малко над заставата ефрейтор Александров като старши на наряда разпредели зоните за наблюдение. Двамата приятели сега вървяха мълчаливи, съсредоточени всеки в своята посока, сякаш не се познаваха. Пристъпяха уверено, но безшумно.
При Римския мост стигнаха на здрачаване. Тук трябваше да останат до края на смяната си.дъждът беше спрял преди няколко часа, но малката рекичка Доспат дере беше придошла и бучеше, притисната между двата родопски склона. Бързата вода и огромните камъни бяха почти непроходими и затова този мост беше единственото място за преминаване.
Двамата граничари заеха позиция малко над и срещу Римския мост, така че в легналия вече в ниското вечерен сумрак добре да наблюдават и евентуално да обстрелват каменната гърбица пред себе си.
Бяха изминали почти два часа, откакто Александров и Ганев заеха местата си на заповяданото им място, когато съвсем близо до тях се посипаха камъни. И друг път прибягващи животни са карали граничарите да притихват от напрежение, но сега опасността беше очевидна. Само на няколко метра от тях надолу премина висок и едър мъж. Появи се така неочаквано и се свлече толкова бързо по сипея, че войниците едва успяха безшумно да свалят предпазителите на оръжията си. Редник Ганев беше въоръжен с винтовка, а ефрейтор Александров – с автомат. Едно докосване с ръка по рамото, и двамата бойни другари вече знаеха как да си взаимодействат.
Ефрейтор Александров изчакваше нарушителя да излезе на откритото върху моста, пък ако има и друг с него – да им се разкрие. Много пъти бяха ги предупреждавали, когато преминават през открити места, бандитите се движат поединично или изпращат само един напред. Правилно изчакваше старшия на наряда ефрейтор Александров, но когато едрата фигура направи първите си крачки по моста към другия край на дерето, не издържа и извика „Стой! Горе ръцете!”. Онзи наистина спря, но след миг проблесна дълъг автоматичен ред.
– Огън! – изкомандва Александров и натисна спусъка.
Малко настрани от него гръмна и винтовката на редник Ганев. Тогава настъпи най-страшното. От дясната им страна, дори малко назад, към тях затрещяха още три автомата. От тази посока граничарите бяха по-слабо прикрити и отговаряйки на огъня, веднага се снишиха зад камъните. Че бандитите са четирима и добре въоръжени, стана ясно на двамата граничари още в първия момент, но боят вече беше приет, пък и дългът им ги заставяше да ги задържат. Разстоянието между обстрелващите се беше малко, но непрогледният мрак ги скриваше един от друг и само пламъчетата от оръжията ги ориентираха за посоката.
Неочаквано нещо тежко се търкулна към Дончо. Беше все още неексплодирала бандитска граната. Мигновено я грабна и я върна към тях. Още във въздуха тя избухна. В този момент втора разтърси скалата откъм дясната му страна и парчета от камъни посипаха и двамата граничари. Не мина много време, и трета граната тупна пред Дончо. Младият граничар нямаше време дори да се изплаши, хвърли се към нея и секунда преди смъртоносния взрив я запрати обратно. Гранатата изтрещя само на метър-два от ръката му...
Стрелбата продължаваше, но ефрейтор Александров не чуваше вече винтовката на Дончо. Прекрати стрелбата и се огледа. Бандитите също притихнаха. Тишината беше по-страшна от боя. Сашо повика тихо другаря си, но отговор не последва. Само след миг противникът поднови стрелбата. Куршумите рикошираха в скалата около ефрейтора, но той успя да пропълзи до Дончо. Попипа с ръка лицето му и изтръпна – кръвта полепна по пръстите му. Тялото на младия граничар се свлече неестествено и не помръдна. Ефрейтор Александров прималя от болка по другаря си. Едва след това си помисли, че е останал сам срещу четиримата бандити. Първата му и необяснима реакция след обзелото го за секунди вцепенение беше да разкопчае лявото джобче на Дончовата рубашка и да прибере снимката на тримесечната му дъщеря. Той не мислеше защо го прави, само усети непреодолима ярост към бандитите. Грабна автомата и изстреля дълъг откос. Онези разбраха, че се стреля само от едно място и съсредоточиха огъна си върху него. Тогава Сашо се досети за малка хитрост. Грабна Дончовата винтовка и стреля няколко пъти с нея. След това се премести малко встрани и зашари с автомата. Пренасяше огъня ту към този на моста, ту към другите трима.скрити в мрака, те започнаха да пълзят към отсрещния бряг на Доспат дере. Почти изправен зад скалата, ефрейтор Александров ги засипа с дъжд от куршуми, но патроните му свършиха. Останаха му само две гранати. Отвъртя капачето на едната и я запрати в ниското. Експлозия разтърси планината. Тъкмо посегна към втората, когато граната тупна пред него. Веднага им я върна. Тримата бяха достигнали вече моста. Сашо грабна последната си граната, задейства взривателя и изскочил от прикритието си, я запрати към врага. В този момент автоматичен откос преряза десницата му. Едва успя да прехвърли гранатата в дясната си ръка, запрати я към бандитите, но преди да падне сред тях, тя избухна.
„Това е всичко” – помисли си ефрейтор Александров и изстреля червена ракета в посока на оттеглящите се нарушители.
Изстрелите замлъкнаха. Наближаваше полунощ. Тъмнината над дълбокото дере беше непрогледна.
Александров притегна ранената си ръка над лакътя, кръвта поспря и той се привлече до убития. Едва сега сълзи на мъка и безсилие замрежиха погледа му.
Скоро пристигна тревожната група, водена от командира на заставата. Ефрейтор Александров докладва за създалата се обстановка, но когато стигна до геройската смърт на редник Ганев, не намери сили да продължи.
Лейтенант Стоянов коленичи до убития войник и потрепера. За първи път заставата му даваше жертва в борбата с враговете на родината.
Ефрейтор Александров, качен на коня на командира, беше доведен първо в заставата, където получи първа медицинска помощ, а рано сутринта, придружен от двама граничари, осъмна в селото. Там вече го чакаше линейката.
В същата лятна привечер на първи юли 1953 година от съседната застава на старши лейтенант Радичев към граничната бразда тръгнаха към своя пост и граничарите Стаменов и Вергил Ваклинов с вярното си куче Вихър. Залегнали между скалите и добре замаскирани в укритието си, те наблюдаваха полосата пред тях. Далеч едва се долавяше монотонният тътен на Доспат дере.
Бяха минали около два часа от застъпването им на пост, когато дочуха изстрелите откъм Римския мост. Ваклинов и Стаменов се спогледаха мълчаливо. Вихър наостри уши и се изправи.
– Давай братле! – каза Ваклинов на другаря си. – Трябва да помагаме.
Вихър изпъваше повода до скъсване. Двамата граничари хукнаха след него. В движение снеха предпазителите на оръжията си. През камъни и съборени дървета, по сипеи и стръмнини, с всяка изминала крачка те все по-ясно чуваха тътена на боя. Бързаха Ваклинов и Стаменов, защото знаеха, че може би техните другари в този момент се бият на живот и смърт с бандитска група – толкова честа и ожесточена беше стрелбата.
Изстрели на границата – това означаваше, че враг е стъпил на родната земя!
Когато достигнаха на петдесет-шестдесет метра от Доспат дере, стрелбата беше вече стихнала, но зоркото граничарско око на Ваклинов забеляза в мрака върху хребета отсреща четири силуета. Явно беше, че се оттеглят към границата. Тримата вървяха напред, а единият беше останал на тридесет-четиридесет метра назад, за да ги прикрива.
В този момент Ваклинов мигновено реши: „Последният бандит непременно трябва да се залови жив! Другите може с автомати и гранати да се унищожат...”
Вихър се понесе напред. Когато наближиха изостаналия нарушител, Ваклинов и кучето се снишиха и започнаха да пълзят встрани от него, за да минат откъм гърба му. Бяха вече само на десетина метра. От такова разстояние Ваклинов беше сигурен, че може да го ликвидира само с един изстрел, но го искаше жив. Пълзяха с кучето така, че съчка не изпука, камъче не се отрони...
Настъпи най-решителният, най-опасният момент от бойната служба на граничаря – да застане лице в лице с бандита. Ти или той! Ваклинов се хвърли върху нарушителя, който изпусна автомата си и те вплетоха тела. Вихър захапа оръжието на бандита и го изтегли настрана. В ръцете на бандите мигновено блесна кама. Граничарят притисна китката му, извъртя я и острието на ножа опря там, където лудо биеше бандитското сърце.
– Предавам се – извика онзи и се отпусна по очи на земята.
Ваклинов бързо го завърза и когато се обърна назад, видя Вихър настръхнал само на крачка от себе си. С предните си крака беше стъпил върху бандитското оръжие и всяко мускулче по него потрепваше.
В този момент на помощ на Ваклинов пристигнаха граничари начело с младши сержант Захариев. Веднага преследването продължи. Бандитите бяха се оттеглили към една скалиста височина. Минути по-късно граничарите бяха настигнати от ново подкрепление начело със заместник-командира по политическата част на заставата лейтенант Жеков. Като видя изморения Ваклинов, офицерът му предложи да предаде Вихър на младши сержант Захариев, защото скорошната операция ще му попречи в преследването. Вергил решително отказа – добре се чувствал, пък и кучето е свикнало с него.
Приведени напред, стиснали здраво оръжието, граничарите прибягваха внимателно от скала на скала. Те не стреляха наслуки, а се стремяха да се доближат колкото може повече. Бандитите трябваше да се заловят живи или от близко разстояние сигурно да се унищожат. Всички бяха напрегнати. Устата на Ваклинов беше пресъхнала от умора. Сърцето му биеше учестено, но той и Вихър водеха граничарите по стъпките на бандитите.
Не бяха изминали и стотина метра, когато иззад чуките нарушителите откриха огън първо по кучето и неговия водач. Те добре знаеха, че от тях няма да могат да се откъснат.
Един куршум улучи Вихър, а три попаднаха във Ваклинов. Той се опря с една ръка на малка бреза, олюля се няколко крачки напред и падна. Едва успя да извика „Вихър, Вихър...”
Кучето веднага разбра какво се е случило и с един скок се озова при ранения си другар. Подгъна крака и близна лицето му. Ваклинов отвори очи и от радост, че Вихър е жив, намери сили да протегне ръка и да го прегърне. С другата притегли към себе си автомата и изстреля дълъг откос към бандитите. Двама от тях се бяха изправили и бързаха към граничната бразда. Така и не я достигнаха. Третият, ранен, беше само на няколко крачки от нея. Ваклинов натисна спусъка, но патроните бяха свършили...
– Вихър, гони, Вихър! – извика граничарят и с последни сили посочи към бандита.
Кучето се стрелна към отстъпващия. Онзи беше само на педя от браздата, когато зъбите на Вихър се впиха във врата му. Борбата беше на живот и смърт. Победи кучето и запълзя обратно към другаря си. Ваклинов беше загубил вече съзнание. Само на една крачка от него Вихър протегна лапа към лицето му и издъхна.
Минути по-късно ги намериха – притихнали след последните изстрели на боя, но победители.
Това се случи високо, някъде под върховете на Родопите.
Войниците вдигнаха на ръце Вергил Ваклинов и по кози пътеки, през дерета и чукари на смени пренесоха своя другар до Марулевските ливади. Четири часа заедно с Ваклинов те изживяваха болките му и омразата им към врага с всяка мъчителна крачка растеше.
На разсъмване достигнаха селото. Много преди това местните жители очакваха граничарите, за да им помогнат. Родопчаните вдигнаха на ръце своя смел защитник и продължиха към Чулева скала. Мало и голямо със сълзи на очи се извървя към Марулевските ливади.
Още не беше се разсъмнало, когато на поляната пристигнаха и пионерите със своята учителка Надя Ангушева. Когато видяха кръвта по ранения граничар, някои от децата се разплакаха. Ваклинов отвори очи, дори се усмихна, когато тихо проговори:
– Охо! Помощ ни е пристигнала, а? Това са пионерите! – - като забеляза Надя, се опита да я успокои: – Но защо плачат децата? Недейте така да ги тревожите! Нищо ми няма!
– Деца, другарю Ваклинов! – направи опит да се усмихне учителката. – От стрелбата нощес са се изплашили...
– Не бива така, пионери! – продължи раненият. – Никакво стъписване! Важното е да знаете, че тази нощ така бихме бандитите, че повече няма и да си помислят да минат през нашия район...
Когато самолетът се приземи и граничарите внимателно поставиха носилката в него, Ваклинов още веднъж им се усмихна и уморено прошепна:
– Братлета, ще се върна, непременно ще се върна... – но кашлица го задави и лекарят побърза да затвори вратата...
Малко преди София героичното сърце на Вергил Ваклинов отброи последните си удари...