ПОЕЗИЯ

[slaron]

Когато утре не се случи

http://vbox7.com/play:914de66b

Когато утре не се случи
и не дочакам сутринта,
ще съжалявам, че не се научих
да прощавам и да не греша.
За пропуснатите мигове и срещи,
за недоизречените думи и дела,
които завещах на твойте плещи
когато се опитах да летя…
За грешките ми волни и неволни,
за раните по твоята душа.
И за надеждите ми болни,
с които не успях да полетя.
Когато утре не се случи
и аз потъна в тъмнина…
Прости ми, че не се научих
да те ценя за любовта.
За топлината, добротата
И сигурните, здрави рамена.
Какво по- важно на земята
да си обичана жена?
Когато утре не се случи
и не дочакам сутринта,
от тези думи ще научиш,
че те обичам даже след смъртта…

/из нет-а/

[Lord]

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре.

Еби им майката на другите
и в себе си утеха намери.
И ако в себе си утеха не намериш,
еби си майката и ти!

П. Пенев

/ако цитата ми се приема, като брутален, редактирайте го смело, и без това не съм автор/.

[avitohol]

Наздоровье, г-да /екс/Офицеры

Владимир Висоцки

АЗ НЕ ОБИЧАМ



Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

[NANIOX]

ПОДВИГЪТ НА РИМСКИЯ МОСТ

Първият наряд за ефрейтор Александър Александров и редник Дончо Ганев на първи юли 1953 година започна в шест часа сутринта и завърши в четиринадесет след пладне. През цялото време ги валя дъжд – летен, планински, но продължителен. Върнаха се обядваха, отпочинаха и в осемнадесет и тридесет бяха отново в дежурната стая за получаване на бойната задача.
Като ги видя, лейтенант Стоянов се усмихна окуражително:
– Така е. Когато отличните ни стрелци по желание за един ден два пъти излизат на браздата, не можем да не им вярваме.
– Тъй вярно, другарю лейтенант! – отговориха те.
Само преди седмица цялата застава беше проверена от командването на граничния отряд. Останаха доволни най-вече от стрелбата с личното оръжие. Първи стреля комсомолският секретар, а след него на огневия рубеж залегна и редник Ганев. Техните точни изстрели поставиха началото на успеха.
– А как е бебето, Дончо? – загрижи се лейтенантът.
– Добре е, расте…
– На три месеца е – обади се и Александров. – От тридесет и три дена вече заедно с Дончо обикаля границата…
– Така ли? Я да видя! – изправи се иззад масата офицерът.
Войникът веднага извади снимчицата от лявото джобче на рубашката си.
– Браво, Дончо, браво! Хубаво е като тебе – и тримата се засмяха, а когато лейтенант Стоянов му върна снимката, додаде: – Тях трябва да пазим, децата си, бащите и майките си, сестрите и жените си, България трябва да пазим!
Командирът въздъхна, огледа своите най-добри граничари и промени тона си:
– Другари, утре е годишнина от смъртта на нашия вожд и учител Георги Димитров. Възможно е врагът да се възползва от случая, за да проведе агитационно-диверсионни акции на наша територия. Знаете международната обстановка каква е. За сериозността и отговорността, която носите пред родината, няма да говоря, но искам да ви припомня оперативната обстановка и задачите...
Лейтенант Стоянов скоро завърши краткия си инструктаж, двамата граничари заредиха оръжието си и тръгнаха. Малко над заставата ефрейтор Александров като старши на наряда разпредели зоните за наблюдение. Двамата приятели сега вървяха мълчаливи, съсредоточени всеки в своята посока, сякаш не се познаваха. Пристъпяха уверено, но безшумно.
При Римския мост стигнаха на здрачаване. Тук трябваше да останат до края на смяната си.дъждът беше спрял преди няколко часа, но малката рекичка Доспат дере беше придошла и бучеше, притисната между двата родопски склона. Бързата вода и огромните камъни бяха почти непроходими и затова този мост беше единственото място за преминаване.
Двамата граничари заеха позиция малко над и срещу Римския мост, така че в легналия вече в ниското вечерен сумрак добре да наблюдават и евентуално да обстрелват каменната гърбица пред себе си.
Бяха изминали почти два часа, откакто Александров и Ганев заеха местата си на заповяданото им място, когато съвсем близо до тях се посипаха камъни. И друг път прибягващи животни са карали граничарите да притихват от напрежение, но сега опасността беше очевидна. Само на няколко метра от тях надолу премина висок и едър мъж. Появи се така неочаквано и се свлече толкова бързо по сипея, че войниците едва успяха безшумно да свалят предпазителите на оръжията си. Редник Ганев беше въоръжен с винтовка, а ефрейтор Александров – с автомат. Едно докосване с ръка по рамото, и двамата бойни другари вече знаеха как да си взаимодействат.
Ефрейтор Александров изчакваше нарушителя да излезе на откритото върху моста, пък ако има и друг с него – да им се разкрие. Много пъти бяха ги предупреждавали, когато преминават през открити места, бандитите се движат поединично или изпращат само един напред. Правилно изчакваше старшия на наряда ефрейтор Александров, но когато едрата фигура направи първите си крачки по моста към другия край на дерето, не издържа и извика „Стой! Горе ръцете!”. Онзи наистина спря, но след миг проблесна дълъг автоматичен ред.
– Огън! – изкомандва Александров и натисна спусъка.
Малко настрани от него гръмна и винтовката на редник Ганев. Тогава настъпи най-страшното. От дясната им страна, дори малко назад, към тях затрещяха още три автомата. От тази посока граничарите бяха по-слабо прикрити и отговаряйки на огъня, веднага се снишиха зад камъните. Че бандитите са четирима и добре въоръжени, стана ясно на двамата граничари още в първия момент, но боят вече беше приет, пък и дългът им ги заставяше да ги задържат. Разстоянието между обстрелващите се беше малко, но непрогледният мрак ги скриваше един от друг и само пламъчетата от оръжията ги ориентираха за посоката.
Неочаквано нещо тежко се търкулна към Дончо. Беше все още неексплодирала бандитска граната. Мигновено я грабна и я върна към тях. Още във въздуха тя избухна. В този момент втора разтърси скалата откъм дясната му страна и парчета от камъни посипаха и двамата граничари. Не мина много време, и трета граната тупна пред Дончо. Младият граничар нямаше време дори да се изплаши, хвърли се към нея и секунда преди смъртоносния взрив я запрати обратно. Гранатата изтрещя само на метър-два от ръката му...
Стрелбата продължаваше, но ефрейтор Александров не чуваше вече винтовката на Дончо. Прекрати стрелбата и се огледа. Бандитите също притихнаха. Тишината беше по-страшна от боя. Сашо повика тихо другаря си, но отговор не последва. Само след миг противникът поднови стрелбата. Куршумите рикошираха в скалата около ефрейтора, но той успя да пропълзи до Дончо. Попипа с ръка лицето му и изтръпна – кръвта полепна по пръстите му. Тялото на младия граничар се свлече неестествено и не помръдна. Ефрейтор Александров прималя от болка по другаря си. Едва след това си помисли, че е останал сам срещу четиримата бандити. Първата му и необяснима реакция след обзелото го за секунди вцепенение беше да разкопчае лявото джобче на Дончовата рубашка и да прибере снимката на тримесечната му дъщеря. Той не мислеше защо го прави, само усети непреодолима ярост към бандитите. Грабна автомата и изстреля дълъг откос. Онези разбраха, че се стреля само от едно място и съсредоточиха огъна си върху него. Тогава Сашо се досети за малка хитрост. Грабна Дончовата винтовка и стреля няколко пъти с нея. След това се премести малко встрани и зашари с автомата. Пренасяше огъня ту към този на моста, ту към другите трима.скрити в мрака, те започнаха да пълзят към отсрещния бряг на Доспат дере. Почти изправен зад скалата, ефрейтор Александров ги засипа с дъжд от куршуми, но патроните му свършиха. Останаха му само две гранати. Отвъртя капачето на едната и я запрати в ниското. Експлозия разтърси планината. Тъкмо посегна към втората, когато граната тупна пред него. Веднага им я върна. Тримата бяха достигнали вече моста. Сашо грабна последната си граната, задейства взривателя и изскочил от прикритието си, я запрати към врага. В този момент автоматичен откос преряза десницата му. Едва успя да прехвърли гранатата в дясната си ръка, запрати я към бандитите, но преди да падне сред тях, тя избухна.
„Това е всичко” – помисли си ефрейтор Александров и изстреля червена ракета в посока на оттеглящите се нарушители.
Изстрелите замлъкнаха. Наближаваше полунощ. Тъмнината над дълбокото дере беше непрогледна.
Александров притегна ранената си ръка над лакътя, кръвта поспря и той се привлече до убития. Едва сега сълзи на мъка и безсилие замрежиха погледа му.
Скоро пристигна тревожната група, водена от командира на заставата. Ефрейтор Александров докладва за създалата се обстановка, но когато стигна до геройската смърт на редник Ганев, не намери сили да продължи.
Лейтенант Стоянов коленичи до убития войник и потрепера. За първи път заставата му даваше жертва в борбата с враговете на родината.
Ефрейтор Александров, качен на коня на командира, беше доведен първо в заставата, където получи първа медицинска помощ, а рано сутринта, придружен от двама граничари, осъмна в селото. Там вече го чакаше линейката.

В същата лятна привечер на първи юли 1953 година от съседната застава на старши лейтенант Радичев към граничната бразда тръгнаха към своя пост и граничарите Стаменов и Вергил Ваклинов с вярното си куче Вихър. Залегнали между скалите и добре замаскирани в укритието си, те наблюдаваха полосата пред тях. Далеч едва се долавяше монотонният тътен на Доспат дере.
Бяха минали около два часа от застъпването им на пост, когато дочуха изстрелите откъм Римския мост. Ваклинов и Стаменов се спогледаха мълчаливо. Вихър наостри уши и се изправи.
– Давай братле! – каза Ваклинов на другаря си. – Трябва да помагаме.
Вихър изпъваше повода до скъсване. Двамата граничари хукнаха след него. В движение снеха предпазителите на оръжията си. През камъни и съборени дървета, по сипеи и стръмнини, с всяка изминала крачка те все по-ясно чуваха тътена на боя. Бързаха Ваклинов и Стаменов, защото знаеха, че може би техните другари в този момент се бият на живот и смърт с бандитска група – толкова честа и ожесточена беше стрелбата.
Изстрели на границата – това означаваше, че враг е стъпил на родната земя!
Когато достигнаха на петдесет-шестдесет метра от Доспат дере, стрелбата беше вече стихнала, но зоркото граничарско око на Ваклинов забеляза в мрака върху хребета отсреща четири силуета. Явно беше, че се оттеглят към границата. Тримата вървяха напред, а единият беше останал на тридесет-четиридесет метра назад, за да ги прикрива.
В този момент Ваклинов мигновено реши: „Последният бандит непременно трябва да се залови жив! Другите може с автомати и гранати да се унищожат...”
Вихър се понесе напред. Когато наближиха изостаналия нарушител, Ваклинов и кучето се снишиха и започнаха да пълзят встрани от него, за да минат откъм гърба му. Бяха вече само на десетина метра. От такова разстояние Ваклинов беше сигурен, че може да го ликвидира само с един изстрел, но го искаше жив. Пълзяха с кучето така, че съчка не изпука, камъче не се отрони...
Настъпи най-решителният, най-опасният момент от бойната служба на граничаря – да застане лице в лице с бандита. Ти или той! Ваклинов се хвърли върху нарушителя, който изпусна автомата си и те вплетоха тела. Вихър захапа оръжието на бандита и го изтегли настрана. В ръцете на бандите мигновено блесна кама. Граничарят притисна китката му, извъртя я и острието на ножа опря там, където лудо биеше бандитското сърце.
– Предавам се – извика онзи и се отпусна по очи на земята.
Ваклинов бързо го завърза и когато се обърна назад, видя Вихър настръхнал само на крачка от себе си. С предните си крака беше стъпил върху бандитското оръжие и всяко мускулче по него потрепваше.
В този момент на помощ на Ваклинов пристигнаха граничари начело с младши сержант Захариев. Веднага преследването продължи. Бандитите бяха се оттеглили към една скалиста височина. Минути по-късно граничарите бяха настигнати от ново подкрепление начело със заместник-командира по политическата част на заставата лейтенант Жеков. Като видя изморения Ваклинов, офицерът му предложи да предаде Вихър на младши сержант Захариев, защото скорошната операция ще му попречи в преследването. Вергил решително отказа – добре се чувствал, пък и кучето е свикнало с него.
Приведени напред, стиснали здраво оръжието, граничарите прибягваха внимателно от скала на скала. Те не стреляха наслуки, а се стремяха да се доближат колкото може повече. Бандитите трябваше да се заловят живи или от близко разстояние сигурно да се унищожат. Всички бяха напрегнати. Устата на Ваклинов беше пресъхнала от умора. Сърцето му биеше учестено, но той и Вихър водеха граничарите по стъпките на бандитите.
Не бяха изминали и стотина метра, когато иззад чуките нарушителите откриха огън първо по кучето и неговия водач. Те добре знаеха, че от тях няма да могат да се откъснат.
Един куршум улучи Вихър, а три попаднаха във Ваклинов. Той се опря с една ръка на малка бреза, олюля се няколко крачки напред и падна. Едва успя да извика „Вихър, Вихър...”
Кучето веднага разбра какво се е случило и с един скок се озова при ранения си другар. Подгъна крака и близна лицето му. Ваклинов отвори очи и от радост, че Вихър е жив, намери сили да протегне ръка и да го прегърне. С другата притегли към себе си автомата и изстреля дълъг откос към бандитите. Двама от тях се бяха изправили и бързаха към граничната бразда. Така и не я достигнаха. Третият, ранен, беше само на няколко крачки от нея. Ваклинов натисна спусъка, но патроните бяха свършили...
– Вихър, гони, Вихър! – извика граничарят и с последни сили посочи към бандита.
Кучето се стрелна към отстъпващия. Онзи беше само на педя от браздата, когато зъбите на Вихър се впиха във врата му. Борбата беше на живот и смърт. Победи кучето и запълзя обратно към другаря си. Ваклинов беше загубил вече съзнание. Само на една крачка от него Вихър протегна лапа към лицето му и издъхна.
Минути по-късно ги намериха – притихнали след последните изстрели на боя, но победители.
Това се случи високо, някъде под върховете на Родопите.
Войниците вдигнаха на ръце Вергил Ваклинов и по кози пътеки, през дерета и чукари на смени пренесоха своя другар до Марулевските ливади. Четири часа заедно с Ваклинов те изживяваха болките му и омразата им към врага с всяка мъчителна крачка растеше.
На разсъмване достигнаха селото. Много преди това местните жители очакваха граничарите, за да им помогнат. Родопчаните вдигнаха на ръце своя смел защитник и продължиха към Чулева скала. Мало и голямо със сълзи на очи се извървя към Марулевските ливади.
Още не беше се разсъмнало, когато на поляната пристигнаха и пионерите със своята учителка Надя Ангушева. Когато видяха кръвта по ранения граничар, някои от децата се разплакаха. Ваклинов отвори очи, дори се усмихна, когато тихо проговори:
– Охо! Помощ ни е пристигнала, а? Това са пионерите! – - като забеляза Надя, се опита да я успокои: – Но защо плачат децата? Недейте така да ги тревожите! Нищо ми няма!
– Деца, другарю Ваклинов! – направи опит да се усмихне учителката. – От стрелбата нощес са се изплашили...
– Не бива така, пионери! – продължи раненият. – Никакво стъписване! Важното е да знаете, че тази нощ така бихме бандитите, че повече няма и да си помислят да минат през нашия район...
Когато самолетът се приземи и граничарите внимателно поставиха носилката в него, Ваклинов още веднъж им се усмихна и уморено прошепна:
– Братлета, ще се върна, непременно ще се върна... – но кашлица го задави и лекарят побърза да затвори вратата...
Малко преди София героичното сърце на Вергил Ваклинов отброи последните си удари...

[osata]

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
......

Стига бе, това ли е автора наистина

[Lord]

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
......

Стига бе, това ли е автора наистина

Да. А ти какво очакваш от компилацията на утопист-комунист, бохем, два официални брака, една голяма извънбрачна любов и Бог знае още колко краткотрайни любовници, при това тази личност е от Димитровград, твори през 50-те и на всичко отгоре е надарен с невероятна поетична дарба?!

Освен това съм постнал едно от най-умерените му "различни стиховорения". Порови в нета и ще откриеш неща в сравнение с които моят цитат е безобидна закачка.

Възхваляван и отричан П. Пенев е гениален български поет. На 07.05.2010г. /съвсем скоро/ би навършил 80 години. Хайде да видим кой ще се сети и как ще отбележи годишнината?!

[КОШМАР]

Напомни ми за 7 май Лорд.

Това което ще пусна си е мой проблем и ничий друг.

ЛЮБОВ - Румен Ченков

Все по-често мисля си за края.
Може би ще си отида млад,
разменил примамливото в рая
за любов към този грешен свят.

Да, любов! Макар несподелена,
непонятна, може би, за друг,
но за мен – пречистваща и земна,
колкото е земно всичко тук.

И дано когато си отивам,
да е със отворени очи.
Жаден поглед в този свят ще впивам,
даже и пред райските врати.

1997 г.
Добрич

[Валентина]

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
......

Стига бе, това ли е автора наистина

Да, наистина това е стихотворение на П.Пенев. Аз съм от Димитровград и моята майка е била приятелка с неговата "голяма любов". От нея знам, че има много негови стихове, които и до днес не са "видели бял свят". Писани са на салфетки и подарявани на приятели. Жалко, че не са се запазили. А и тогава приятелите му не са го ценили като поет, той е бил един странен бохем, почти винаги добре "почерпен". В такива мигове му е идвала "музата". А "Пеньо Пенев" всъщност е станал след смъртта си (самоубийството си).

[КОШМАР]

БЕЗСИЛИЕ - Румен Ченков

Понякога обичам самотата
като майка
и бързам да се сгуша
в нейното спокойствие,
а тя ме приласкава
и отпуска,
скрива ме от суетнята на деня.
От хорските одумки ме спасява.

Друг път я мразя като мащеха,
която в своята прегръдка
ме души
и цялото ми същество
се гърчи в болката.
Опитвам се да бягам,
но не мога.
Опитвам се да се събудя,
но не мога,
защото не сънувам.

2001 г.
Добрич

[NANIOX]

БАЛАДА ЗА ГРАНИЧАРЯ И КУЧЕТО МУ

Била е кротка алената вечер,
със полъх свеж на горските цветя,
в усоя само някъде далече
гласът на старата река ехтял.

Стоял прикрит сред дебрите Ваклинов
и може би е спомнил само миг
за клетвата пред своята родина –
да бъде пръв от първите войник.

И отведнъж Родопа се пробудил,
потокът разгневено зашумял,
разтворили крилата пеперуди,
глух стон издала родната земя…

Започнал боят с чуждите бандити,
Ваклинов храбро битката повел,
настръхнали кръжали там орлите,
дърветата привели върхове.

Куршумът със куршумите се срещал,
в уплаха зверове надали вой
и ехото на тътени зловещи
повтарял най-дълбокият усой…

За кой ли път от огнените думи
на шпагина потръпнала нощта!
ала от злите вражески куршуми
от раните забликала кръвта.

Тогава с поглед Вихър той изпратил
към бягащия в лесовете враг
и стиснал с сетни сили автомата –
омразата си да изпрати пак.

Двубоят между Вихър и бандита
не знае никой колко продължил.
намерили ги двамата – убити,
със ярост всеки в другия се впил.
***
И днес тече Доспат дере пенливо
и щом в усоите припадне мрак,
пристигат тука двама мълчаливо
и после, скрити в лесовете, пак
вървят през бури Вихър и Ваклинов,
окъпани от хладните мъгли,
а с тях в наряд по върховете сини
на пост стоят граничните орли!

Милан Бонев
http://vbox7.com/play:7b1922dd