ПОЕЗИЯ

[Валентина]

ТАНГО

Танцуваш ти,
танцувам аз...
Танц и чувства между нас...
Пристъпвам аз,
пристъпваш ти,
а в очите ни искри!
Танго със теб,
танго със мен,
животът ни на две разделен.
Без мене ти,
без тебе аз,
несбъднати мечти над нас!
Очите искрят,
сълзите блестят,
устните безмълвно шептят...
Обичам теб!
Обичаш мен!
Невъзможен блян забранен!
Със друга ти,
със други аз...
И няма нас, и няма нас...
Стъпка напред,
стъпка назад...
Въртим се в луд кръговрат...
Със тебе - рай,
без тебе - ад!
Две напред, една назад...

В. Петкова

28.12.2013

[Кошмар1]

Добър ден

Нова Година – Валентин Йорданов

Тя почука на входа с усмивка,
млада, хубава, сякаш е цвете.
До софрата ми с бяла покривка,
размениха местата си двете.

Заблестяха елховите клони
от бенгалските звездни искрици.
Тя е тук като свята икона,
ще ми бъде година царица.

На надеждата сложи начало.
Да отпием за слуката всички.
Непорочна и приказно бяла,
грее тя като ярка свещичка.

Нека огъня благ да опазим,
нека Бог с доброта я ориса.
Днес усещам заряд на талази,
той превръща живота ми в смисъл.

Вдигам тост за това, че е тука,
че успях да я видя и нея.
Отворете когато почука,
само с вяра добре се живее.
...............................
Вещица бяла - автор Ники Комедвенска

Моята стара и тъжна година,
моята вещица бяла...
Ден подир ден през сърцето ми мина,
всичките болки познала.

Всяка усмивка ú беше пътека,
всяка раздяла - спирачка.
Само че тръгва си лека-полека
с горда и стегната крачка.

Много вълшебна и малко фатална,
ту вледенена, ту огън,
с бяла въздишка в сърцето ми пална
малка надежда за сбогом.

Моята нова и още незнайна
вече се плъзга във мрака,
а пък отляво, забулено в тайни,
с обич сърцето я чака...

[Кошмар1]

И още едно от Архимандрит Серафим

Новата година

Безименна идвам.Вий дайте ми име!
И празна дохождам.Вий дайте в мен плод!
Такава ще бъда, каквато сами ме
изваете вие във своя живот.

Щастлива наричат ме Нова година
онез, що не знаят, че празен съм съд.
Аз пусто поле съм, което в градина
цветуща превръща единствен трудът.

От мен радост чакат онези, които
в съдбата измамна са вдали сърце.
Аз буен поток съм и в мойто корито
се крий златен пясък за смели ръце.

Аз взимам и давам.Въздигам и свалям.
Аз водя към Бога, към ада влека.
Аз чистя душите и в грях ги окалям.
Аз давя и къпя – чудата река.

Безименна идвам.Вий дайте ми име!
Безлика дохождам сред вас във света.
Такава ще бъда, каквато сами ме,
о, люде, отпратите към вечността.

[Кошмар1]

И още малко с пожелание за хубав Първи Януари 2014 Година Честито на всички именици

Вярвам в чудеса...

Не съм дете,но вярвам в чудеса,
животът ни не е ли цяло чудо...?
Безкрайните и сини небеса,
сърцата ни,които бият лудо?

Не са ли чудо нежните цветя,
които аромата си даряват?
Градините и китните поля,
които с красотата си пленяват?

Не е ли чудо слънцето над нас,
с изгревът отново да живееш?
Блестящите звезди в нощен час,
с лунна светлина да се облееш?

Не е ли чудо синьото море
и нежната прегръдка на вълните?
Усмивката на нечие лице
и сълзите от щастие в очите?

Не е ли чудо даже любовта,
да я получиш и да я дадеш?
За теб да бъде всичко на света
и с нея нов живот да създадеш.

Те стават в сърцето и в душата,
безброй са чудесата на света
щом можеш да откриваш красотата,
да я откриваш в малките неща.

автор Свилена Димитрова
===================
Изпращане на старата година
Там, в ъгъла на масата ни украсена,
неловко ще приседне, вече уморена,
една жена, чиято песен е изпята,
но със мелодия на всички ни позната.

С усмивка ще ни гледа може би горчива -
връз себе си поела всички негативи,
с които я изпращаме, горката...
Изтръскваме я като пепел от душата!

А на централно, видно място, по средата,
с венец от обещания върху главата;
с перлен блясък от мечти в моминските коси
ще седне Новата - светлоструйно ще блести!

Едната дама ще е тъжна, огорчена,
със рамене, приведени от тежко бреме...
А другата с младежките очи, блестящи,
ще смесва сръчно в чаши, от кристал искрящи,

коктейл сребрист от нови рукнали надежди
с украса - вярата във сбъднати копнежи...
Щом възрастната дама стане мълчаливо,
нека я изпратим мило, приветливо!

В мига със нея си отива безвъзвратно
отрязък от живота ни един,
без билет за връщане обратно...

автор Лили Чолакова
..........................................................
Видове приятели

1. Предателят
Надушваш лесно вълчата му кожа,
прикрита зад характера премерен.
Зад твоя гръб ехидно точи ножа -
пред теб се пише за приятел верен.
Загубиш ли се в гъстата гора
от него не очаквай ти насока,
по-скоро си пази добре гърба,
че болката от ножа е жестока...

2. Неразбраният
Заключил се в черупката отвътре
живее си във нея тъжно-сам,
от целият цвят той се отдръпнал
и сърди му се, че е неразбран.
Да му помогнеш просто няма как
усмивката ти него щом не сгрява -
и той е вълк, обаче единак
и иска всеки да го съжалява.

3. Ласкателят
Обсипва те с ласкателства излишни,
четеш във погледа му лицемерие,
най-често ти говори без да мисли
и чуди се, че нямаш му доверие.
Той твоята душевност не познава,
стои до тебе само за украса.
Загубиш ли се нявга - не забравяй -
не ще откриеш в него ти компаса.

4. Използвачът
Той нивга няма тебе да изслуша,
но вечно е готов да се оплаче
държи банкнотите си във ботуша,
а взема ти последното петаче...
И няма с него да забогатее,
но няма да набави и поука...
А утре, щом пак слънцето изгрее
на друга порта смело ще почука.

5. Истинският
Последно място той не заслужава,
от вече изброените дотук.
За теб той безусловно се раздава,
не би го заменил със никой друг!
Той ще свали последната си риза,
последният си залък ще даде
ще плаче с теб при всяка нервна криза,
и ще се смее като си добре.

Не си го срещнал? Май все още може.
През тебе другите като преминат -
ше го познаеш лесно! ...И дай Боже
съдбите ваши да не се разминат!
Такъв приятел всеки, който има
го пази като двете си очи.
Не го заменяй даже за стотина,
от другите „приятели добри” !

И дано всички, попаднали в лабиринта на живота да имат по един "Номер 5" , който да им показва вярната посока.

автор Павлина Соколова

[Кошмар1]

Катерина Кайтазова
Невидима

Понякога обличам празнотата,
сякаш е любимата ми рокля.
Оглеждам се в очите на тъгата
и тихо се изтривам от живота.
Задавям се от твърде много памет,
от спомени за бъдещи недели.
Очакването е болезнен спазъм
в плача на недописани поеми.
Понякога изтръгвам светлината
от топлите обятия на мрака
и дълго и разказвам за душата си...
Разпадам се пред нея без остатък,
докато не изгубя очертания
и думите заглъхнат в тишината.
Понякога е нужно да ме няма
преди да продължа до теб нататък...
.................................
За
живота
с
любов



Научих, че грешен завой
води във вярна посока,
ако се движа в покой
без да насилвам нещата.



Няма сразена мечта.
Има възможна реалност.
Всеки капан е врата.
Всяка тъга - болна радост,


а болестта се цери
само с безкористна вяра.
Няма изгубени дни -
всеки един е награда.


Няма нещастна любов.
Има разглезено Его.
Научих, че този живот
си е мой... и съм луда по него.

Катерина Кайтазова

[Кошмар1]

Катерина Кайтазова
Страх ли те е от мен?

Според най-древното предание в света,
когато семето на нежността
пусне крехки коренчета
в черната угар на реалността,
от него пониква растение
с несравним аромат.
Нарича се Цветето на Любовта.
Казват, че е единственото цвете,
което цъфти дори върху пепелта,
но не всеки има сили да вдъхне
вълшебното му ухание,
защото то причинява
ракови образувания
в белите дробове на мрака.
Теб страх ли те е?
Кажи, страх ли те е от светлината?
Защото аз нося в себе си
и семето,...и цветето,...и аромата...

2008г
........................................
Тотем – Катерина Кайтазова

Не съм те забравила!
Как се забравя любов?!
Спечеля ли битка-
успеха на теб посвещавам,
и всяка секунда
от този нелесен живот,
живея за двама-
тъй както ти бях обещала.
Не съм те забравила!
Свети пред мен твоят фар,
даже когато
мъглите от делнични грижи
спуснат върху ми
досадния, земен товар...
И даже когато страхът
на талази приижда
те чувствам до мен-
като сила от друг паралел,
като дъх, който пълни дроба ми
с категоричност:

Всеки човек носи в себе си
дух на орел
и докато го помни
няма как да остане безличен!!!

2011г

[Кошмар1]

На Мечо Пух

От детството ми спомен връхлетя
За малко, тромаво и лакомо мече
С което се научих да се смея, да летя
И, че живота с радост, весело тече.

Пораснах и преминах не една горчива фаза.
Но, в истинското вярвам, вярвайте и вие!
Изглежда детско, но във всяка фраза
на Мечо Пух забавна, мъдростта се крие.

Че, верните приятели не са ти само гости.
Че, важно е да ги разбираш и обичаш.
Че, сложните неща понякога са прости.
Достатъчно е правилно да ги изричаш!

автор boboyana
.......................................................
Усмихнато стихотворение

Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.
Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.
Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.
Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай...

автор Катерина Кайтазова

[Кошмар1]

Днес съм на поетична вълна. Това е положението!

Сто сърца, сто лица, сто вселени събрани в едно човешко същество... – Жената.
Мили дами, нека сме смели в желанията си, верни на инстинктите си и постоянни в любовта си!

Моите сто лица...

В зениците на нощното небе
блестят една след друга светли мисли.
Летя към себе си, към нечие море,
към онзи скрит в безмълвието пристан.
Намирам се отново в полунощ.
Луната рони златен прах върху косите ми.
Мълчат вълните. По притихналия плаж
звъни смехът на близо сто момичета.
Познах ги всичките(нали са част от мен).
Безгрижната. Сериозната. Добрата
и Лошата, а малко по-напред
Щастливата е хванала ръката
на Тъжната и нещо и шепти,
а тя най-искрено през сълзи се разсмива.
"Приличат на деца, но са жени"-
добавя Мъдрата. "Не знаеш колко силна
ме правиш"-казва Слабата с очи...
и ме повличат дружно всички към морето.
Не ме е страх от непрогледни дълбини
щом сто лица като едно от обич светят.
Катерина Кайтазова
...............................
Усмивка през сълзи

Дъждовен шепот мислите ми следва.
Танцувам между локви тишина.
Повтарям си,че искам да съм нежна
с безцветната асфалтова тъга.

Природата не е меланхолична,
дори когато дни наред вали.
Дъждът си е особен вид обичане-
почти като усмивка през сълзи.

Подритвам изоставено петаче
и мокрият му звън отеква в мен.
Разбирам, че светът съвсем не плаче,
а тайно си отглежда светъл ден,

та утре да се втурнат пред очите ми
на слънцето безгрижните лъчи.
Дъждът си е особен вид обичане.
Особено обичам да вали!

автор Катерина Кайтазова
..........................
Размисли за безгрешници – Катерина Кайтазова

Можем ли да застанем
зад всяка изречена дума?
Удобна е късата памет,
дори не брои куршумите
или стрелите с отрова
запратени по приятел.
Думите стигат до Бога
и ни се връщат в отплата.
Камъкът в чужда градина
няма да ни пречисти,
нито ще спре обидата,
но ще завъди мисли
от бурени по-яки.
Ще задуши смеха ни.
Гроб си копаем с думи!
Дума руши духа ни!
Можем ли да сме хора?
Толкова ли е грешно,
вместо да метнем камъка,
да преброим до десет?!
.....................................
Катерина Кайтазова
На татко
„Во внутреннем мире человека доброта – это солнце.” – В. Юго

Хващам се,че ти говоря:
мрачно е,но не вали.
Липсваш ми, но съм щастлива,
както обещах. Нали?!
Болката е вразумена.
Няма и следа от гняв.
Най-красивото от тебе
в три сърца рисува смях.
Моля се да ти е светло,
да си тук около нас.
Щом кръвта вода не става-
любовта не става прах!

[Кошмар1]

Утре сме на работа, да знаете

Рецепта за успешен ден

Още преди да отворя очи,
знам, че денят ми ще бъде успешен.
Вадя си списъка пълен с мечти
и се заемам да правя отметки.
Не мога без Слънце- отмятам и хоп -
дори да го няма, ще си нарисувам.
Това му харесвам на този живот,
че винаги можеш да тръгнеш от нула...
И винаги можеш да яхнеш мига,
дъждовния ден да превърнеш в надежда.
С усмивка в сърцето прегръщам света
и всички дела с лекота се подреждат!

Катерина Кайтазова

[Кошмар1]

Всички стихове са от fragola (Дида Стамова)

Липсваш ми!

Как липсваш ми, да знаеш, че ми липсваш
убиващо, отричащо и някак си крещящо...
в душата ми със пръст сърцето си изписваш,
а тука тишината отминава ме шептящо...

На спомени отдавам се сама във тъмнината,
копнея те безумно, както ти копнееш мен.
Хазартно заиграх се, ей така, със самотата,
а вятър непоканен пак разрошва ме студен.

Отричам се за миг и мигом пак се раждам -
оголена и сляпа, но по-истински добра.
Убивам те и с нищото отново те възраждам:
пречистен, окрилèн и недокоснат от страха...

Денят преваля с мене, а навън е толкоз тихо!
Заспива морно времето, потънало в захлас,
а спомени без милост настоящето убиха,
погребвайки със себе си дори и моя глас.

Но съмне ли, ще тръгна боса, възродена,
ще търся само теб и пак за теб ще изгоря!
И "Липсваш ми!" ще шепна, с любовта си упоена,
а после с нови спомени за тебе ще заспя...!
......................................
Закъсняла Любов

Не ме огрявай, Слънце пепеляво,
и не милвай ме, не искам ласки...
не до мен е любовта ми закъсняла,
задръж за друг горещите си краски!
И, Ветре, ти косите ми не хващай,
прибирам ги под пръсналата пепел...
любовни трели не на мен изпращай!
Не искам да ми бъдеш благодетел!...
А ти, Небе, със дъжд не ме оплаквай,
прокобата в душата не отмивай!
Сълзите ми със твойте не очаквай,
виж... взимай си деня и си отивай!
Във мрака си самичка ще поседна
уплашена, но някак отрезвена.
Махни се, Спомен, как да те погледна!?
(нали от теб съм парещо ранена)...
По пътя в гроб зарових си мечтите
и кръст от думи сложих, да ги пази,
с пресъхнал дух изплаках си очите,
а бликаха до скоро... на талази.
Събувам се, нозете ми пулсират
от раните, жигосани до бяло...
Звезди над мен изстинали умират
съзрели... Любовта ми закъсняла...
............................
Не плачи тази нощ!

Не плачи тази нощ, девойко красива,
глава не прекланяй, недей ти унива!
Болка за да понасяме, имаме сърца,
сълзи да проливаме можем от душа.
В очите ти, девойко, търся светлината...
красиви са, не бива да допускаш в тях тъгата!
С усмивка огрей ти лицето си нежно,
да плачеш понякога е - знам - неизбежно!
Но не в тази нощ и не в таз минута!
Повярвай, молбата ти днес ще е чута!
А таз нощ за теб е, девойко, родена
и с много надежди е тя окрилена!
И в нощните тайни ще бъдеш щастлива,
повярвай ми, моя девойко красива!
И както морето създава вълната
и с нея на брега докосва душата...
и както вятърът, бурен и страстен,
на небето обично господар му е властен...
и както на слънцето топлите ласки
целуват на цветето дивните краски...
така тази нощ се на тебе отдава
и кани те в свойта любовна забрава.
Затова ти, девойко, сега усмихни се,
за ново начало със крясък роди се!

.............................
На татко


Хей, татко мой, към тебе се обръщам
да поговорим малко, да си споделя.
Седни до мен, за поздрав те прегръщам,
но виждам в тебе мъничко тъга...

За мен ти бил си винаги приятел
и най-добрия татко на света,
на мойто детство чудно си ваятел,
отгледа ме със много топлота.

Над мен със мама винаги сте бдяли
и учехте ме как да съм добра.
В добро и в зло до мене сте седяли,
щастливи с таз родителска съдба.

За мен грижовно планове градеше,
опора здрава и закрилник строг.
Със мен наравно тебе те болеше,
дадеше ли животът ми урок...

От много грижи, татко, разболя се,
погубил се след всеки мой провал...
От всички тези сълзи поболя се,
за чуждите набези оглушал!

А толкоз исках аз да се гордееш,
до мен като застанеш, да цъфтиш!
И дните като песни да ги пееш,
а в нощите спокоен ти да спиш!

Не бях послушна, можеш да ме съдиш,
в живота че се хвърлях от душа.
Туй минало не можеш да пропъдиш,
това е всъщност моята съдба!

Виновна съм пред тебе, зная, татко,
крещи ми се, но скланям аз глава!
На таз земя ний всички сме за кратко...
при теб за прошка, татко, съм дошла!

А всяка болка, дето причиних си,
за мен бе от любов и по сърце
и непокорна бях - аз просто позволих си
да бъда твойто палаво дете!

Да, падах често, удрях се и плаках,
но винаги подаваше ръка
и с теб, и с мама наранена чаках,
след мрака пак да дойде светлина!

А може би денят не е далече
над мойта къща слънце да изгрей.
Повярвай ми, пораснах, татко, вече!
Бъди до мен и с мене се засмей!

Да бъдеш смръщен - не, не ти отива!
Добър си ти, за мене си един!
Усмихнат ли си, правиш ме щастлива
и знам, че зло със теб ще победим!

Мой татко, мой приятелю любими,
към тебе се обръщам от душа...
за всичко лошо, моля те, прости ми!
За теб не бях достойна дъщеря!

Но въпреки това те обожавам,
за мене, татко, ти си Божи дар!
И винаги за теб ще си оставам,
детето твое, буйно кат пожар!