„Ами ако…” бившата продавачка в селския магазин не бе подгонила бездомното куче Бездомчо и не бе се блъснала в залитащият от бира кмет, и не бе паднала, и не бе си счупила крака, и поради което най-сетне се пенсионира, не би се случила следната странна история. На нейно място назначиха младата и красива Еленка от съседното село. Еленка бе все една такава усмихнатичка, жизнерадостна, въпреки че мъжът й бе пияница, ревнивец и побойник. Тя приветливо заговаряше клиентите си, изслушваше болежките им и им подаваше хляб, който ставаше чудно вкусен. Откак започна работа селските старци някак си се поизправиха, дори двама-трима захвърлиха бастуните и с радост отиваха до магазина, като взеха да си позволяват да си купят и по биричка, само и само докато бавно я пиеха, да са по-близо до греещата Еленка. Единствено Стоил, мъж на средна възраст, като че ли не забеляза смяната на продавачките. Забързано влизаше в магазина, някак си съсредоточен в себе си изреждаше какво иска да вземе, без да вдигне поглед към Еленка прибираше в чантата покупките, плащаше и си тръгваше. Ден след ден Еленка все по-внимателно се вглеждаше в него, но Стоил продължаваше да е безразличен към нея и затворен в себе си. Постепенно Еленка се умълча. Веселието я напусна, с безпокойство се озърташе към витрината докато не видеше идващият Стоил, а след като той си тръгнеше, тя свеждаше красивата си глава и тъжно се умисляше за нещо си. Един ден, когато в магазина нямаше клиенти, Стоил отново влезе забързано, застана пред щанда, втренчи се в него и каза: „Два хляба”. Еленка го гледаше с широко разтворени очи и не го чу. Стоил попристъпи, вдигна поглед към нея и повтори: „Два хляба”. За първи път Еленка срещна тъмните му очи и без да се усети промълви: „Обичам те!” Настана дълбока тишина. Еленка изведнъж се усети, захлупи с ръка устата си и отстъпи крачка назад. А Стоил бавно сведе поглед, прегърби се, залитна и неуверено излезе от магазина. До в къщи вървя като в безсъзнание. Мълчаливо хвърли на учудената си жена празната чанта, без да се преоблече хвана брадвата и взе да цепи дърва. Все по-яростно и все по-яростно цепеше. На следващият ден той тихо каза на жена си тя да иде за покупки. И така цяла седмица. Една вечер, докато се хранеха, жена му рече: „Знаеш ли, нашата Еленка, магазинерката де, май нещо е болна горката. Отслабнала, пребледняла една такава, не говори. Пък каква веселичка беше. Сигурно мъжът й пак я бие.” Стоил замръзна. На следващият ден се избръсна, премени се и треперещ тръгна към магазина. Там с учудване видя събрано цялото село. „Ми ти не чу ли бе? – дръпна го бъбривата Кольовца – Снощи мъжът на Еленка я е заклал. Напил се като звяр, прибрал се и с брадвата чат-чат на парчета я направил. Горката Еленка – изви глас Кольовца – не случи на мъж, горкатаааа!” Нещо изпищя в ушите на Стоил и светът изчезна. Той се извърна и тръгна залитайки. Мина край къщата си, ускори крачка и продължи. Излезе накрай село, хвърли чантата, пресече черния път, навлезе в узрялата пшеница и оставяйки пътека от стъпкани хлебни класове, диво побягна из нея. Слънцето залязваше, когато полският влезе в селото с раздрънканата си жигула, на чиято задна седалка в безсъзнание лежеше Стоил. „Седя си аз на противопожарната кула – разправяше той на разтрепераната му жена – и по едно време гледам някакъв бяга из пшеницата. Ама тъй в кръг бяга. Бре, викам си, кво става тука? Скочих долу, отидох и гледам – ми той наш Стоил! Ама едва го познах. Един такъв страшен! Стоиле, викам му. А той си обикаля. Ама бяга да видиш! Пак му викам, не чува. По едно време се спря, вдигна очи и ръце нагоре, и припадна. Та тъй де, нося ти го.” Идва доктор, гледа го, слуша го, вдигна рамене и каза на жена му, че медицината е безсилна, че е преживял силен стрес и че трябва да почива. Жена му всеотдайно се грижеше за него и си поплакваше в другата стая. Вече бе разбрала как и защо мъжът й се поболя. Един ден, докато той бе в унес, тя придръпна стола до леглото му, седна и пак заплака. „Защо бе, Стоиле, защо бе? Не се ли грижех за теб, не ти ли готвих? Мръсен ли ходеше, неизгладен ли? Като писано яйце те гледах, че то иначе какво ще кажат хората. Какво ти липсваше, какво не съм ти дала? Пък ти… Ех, Стоиле, Стоиле…” След месец Стоил се надигна. Взе да излиза из двора, но нищо не му се похващаше, а само седеше под асмата и нещо си мислеше. Една нощ той тихо се измъкна от леглото, облече се, взе връзка събирани през годините ключове, излезе от къщата и отиде до тъмния магазин. Още първият ключ отвори вратата. Влезе, затвори след себе си и пипнешком се отправи към щанда. Застана там и зачака. Млечна светлина изпълни магазина и пред него, зад щанда, изплува смутено усмихнатата Еленка. Дълго се гледаха. През следващата нощ, Стоил отново влезе в магазина, Еленка дойде и пак с часове не откъсваха очи един от друг. И така цял месец. Една нощ Стоил се престраши и тихо промълви: „Обичам те!” Еленка се смути, после тихо се усмихна, обиколи щанда, хвана го за ръката, повдигна се на пръсти и го целуна. Магазинът се залюля. Ръка за ръка двамата отидоха до витрината и видяха как селото изчезва надолу. Магазинът мина през облаците и с едва чуто свистене се отправи към небето. По едно време полетът спря, Еленка отвори вратата и каза на Стоил: „Ела!” Двамата пристъпиха през прага, стъпиха на Млечния път и тръгнаха… И сега, тези които виждат, ако нощем вдигнат очи към небето, ще забележат Стоил и Еленка как бавно вървят ръка за ръка из звездите. Ала ако бившата продавачка не бе подгонила Бездомчо, тази история не би се случила. Или… щях да си намеря друг повод за да си я измисля.
от Strange » 16 Апр 2012, 22:46 
