Имало някъде едно малко селце. То било като всички други селца. Хората в него се радвали, скърбели, помагали си и си пречели... И сякаш през годините нищо не се променяло.
В двата края на селото, далече една от друга, сякаш за да покажат своята различност, имало две къщи. Във всяка живеело семейство.
Хората поглеждали първата и си шушукали неодобрително. Защото зорките им очи забелязвали как всяка вечер, под измамно потайната пелена на нощта, жената тихичко отваряла портичката и отивала у съседа. Това било толкова грешно, че предизвиквало всеобщото възмущение.
После спирали поглед на втората къщичка. Там жената и мъжът по цял ден, рамо до рамо, работели в градината си.
- Ето - казвали си другите - двама души, които наистина се обичат.
А защо гледали все в чуждите дворове? Отговорът е в една съвсем друга приказка.
Минали много години. Къщичките отдавна били останали без стопани. Но хората не спирали да ги налюдават. Виждали обраслия с тръни и висока трева двор на първата. Какво по-ярко проявление на онова, което се било случило тук! А градината на втората била пълна с красиви цветя, които продължавали да цъфтят дори без някой да се грижи за тях.
- Така, такаааа... - мислели повечето - грешното си е грешно и ето ти доказателството!
И някак им ставало спокойно, че нещата са им така ясни.
Тази история нямаше да има смисъл, ако един ден през селото не беше минал пътешественик /за къде ли съм без този герой
/ Той крачел бодро по пустите улички, а очите му забелязвали всичко. Защото той не бил някакъв си обикновен пътник. Неее. В погледа му се виждало знанието за широкия свят и то придавало особена дълбочина на тъмните му очи.Ето, че стигнал до първата ни къща. Разбира се забелязал неприветливия двор. Но тогава пред него изплувала друга картина. Видял една отрудена женичка, която въпреки тежкия си живот, дръзвала да мечтае. В един прашен скрин на тавана били крилете и. Понякога, в безсънните си нощи, тя се качвала тихичко и започвала да ги гали. А сълзите и безмълвно капели върху пожълтелите пера. Съпругът и бил властен човек. Гордеел се, че е стъпил здраво на земята. Презирал всичко хвъркато и знаел, че нещата са такива, каквито са. Думите му винаги звучали като удар на юмрук по масата. А жена му никога не му противоречала. Тя правела каквото трябва, но сърцето и било в небето. Ръцете и засаждали цветя в градината, а душата и ги виждала в облаците... Докато един ден, дали заради новопоявилата се сивота в косите и или заради настойчивата ритмична песен на стенния часовник, тя извадила крилете... и полетяла. Толкова било хубаво да е свободна, да обича. Дори само за мъничко. Започнала да лети по-често. Усещала неодобрението на околните, но това вече нямало значение. Била готова да плати всяка цена.
Пътешественикът се сепнал. Толкова ярка била картината, че трудно си наложил да потегли. Не усетил как стигнал до другия край на селцето. Спрял пред красивия двор на втората къщичка и започнал да се наслаждава на ярките багри, които преливали от живот. И както ги гледал, пак пред него се появил образ: двама души, които едновременно, но никога заедно, засаждат и поливат и плевят. Земята се отблагодарявала за труда им, като раждала прекрасни плодове. Но ако някой се бил сетил да погледне към небето, щял да види, че то е замръзнало. Никога не променяло цвета си, лъчите не си играели на слънчеви зайчета, а вятърът духал ей така, по задължение. В този дом никой никога не бил изричал думата "желая". Всеки нов ден започвал с ново "трябва".
Въздъхнал пътешественикът и продължил пътя си по широката земя. Не спирал да се удивява на хората, за това как не разбират, че някои градини не са на земята и трябва да вдигнеш поглед нагоре за да ги видиш.
