ПОЕЗИЯ

[Валентина]

ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ


Ще те намеря, зная, че ме чакаш
неземно нежен и жадуващ мен,
любов гореща заключил в сърцето,
копнеещ в мислите си, търсещ мен...

Ще те намеря в плясъка див на морето,
играещ в косите ми приказен бриз,
разтворен в синевата вечна на небето...
Ще потъна в безкрая на погледа син...

Ще те намеря - намигаща в небосклона блестяща звезда,
осветяваща пътя ми в мрака.
Ще се превърна в прекрасна бяла луна
и теб ще погаля с лъчите си бледи.

Ще те намеря в тревата в полето,
полюшвана нежно от вятър игрив,
ще те усетя в блясъка жив на цветята,
изпъстрили с багри живота красив.

Ще те намеря в мечтите прекрасни,
на сърцето във ритъма луд,
на душата във скритите страсти,
ще те намеря... Чувствам те тук..

В.Петкова
11.05.2013

[Валентина]

Печатам, мале

Михаил Цветански

Печатам, мале, цяла нощ печатам,
че утре ние трябва да спечелим.
Броя и дипля, бюлетини смятам
и няма как врага да ги намери.

Печатам, мале, бъдещето твое
и после кьорсурата на очите слагам,
ще дерибействам още куп години,
България да вие и да страда.

Печатам, мале, утре ще подменям,
народът нека духа супата гореща,
настана вече май разделно време -
борбата е за хляб с паница леща.

Печатам, мале, родната присъда,
във ченгеджийницата всичко може -
с лъжа вовеки мога да пребъда....
да смъквам от народа триста кожи.
Печатам, мале, цяла нощ печатам,
че утре ние трябва да спечелим.
Броя и дипля, бюлетини смятам
и няма как врага да ги намери.

Печатам, мале, бъдещето твое
и после кьорсурата на очите слагам,
ще дерибействам още куп години,
България да вие и да страда.

Печатам, мале, утре ще подменям,
народът нека духа супата гореща,
настана вече май разделно време -
борбата е за хляб с паница леща.

Печатам, мале, родната присъда,
във ченгеджийницата всичко може -
с лъжа вовеки мога да пребъда....
да смъквам от народа триста кожи.

ekstasis

[Raptor]

Зинаида Гипиус

ВСИЧКО НАОКОЛО

Лепкаво, страшно, окаяно, хилаво,
грозно, жестоко, тъпашко и жилаво,
жалко, безчестно и бавно убиващо,
хлъзгаво, срамно, лукаво, загниващо,
явно-доволно, пошляшко и блудкаво,
клисаво, блатно, смърдящо и туткаво,
смешно, страхливо, застойно, влудяващо,
нито живот, нито смърт заслужаващо,
черно, просташко, загнило, заробено,
сиво понякога, сиво – загробено,
глупаво, злобно, от бога забравено,
смъртно-инертно, от леност задавено,
жалко-нищожно, мъртвешко и срамещо,
непоносимо е – мамещо, мамещо!
А жалби и сълзи – нима са заслуга?
Но знаем: ще има и друго, и друго!


Кой знае защо, точно днес това стихотворение не ми излиза от главата...

[Strange]

Маргало - псевдонимът на една изключителна поетеса, която срещнах случайно. Постарах се да събера творбите и - ето част от тях:

Творби: Offtopic

Това е голямо нещастие-
да притежаваш много неща.
Аз не искам имане -
стига ми Любовта.
Ленена бяла покривка,
топло омесен - бял хляб,
две чаши - вино, завивка
и влюбени устни по тях.
Стига ми утрото златно -
гълчавата детска у нас,
дай Боже майка и татко!
Другото давам на вас.

-------------------------------
Отдай ми се - че аз те изкушавам,
дори когато съм далеч от теб.
На другата земя да съм - те притежавам
и този факт е толкова нелеп.
Отдай ми се, когато обезсилен
да бягаш на посоки уморен
в посоките наместо да се скриеш -
дамгосан се завръщаш и смутен.
Да бягаш от съдбата е примирие,
вакантно е местото ми в сърцето ти.
Отдай ми се, заразна съм - насилие
съм аз, над цялата ти същност - битието ти.
Че само в моя огън ще намери
тъгата в теб - спокойствие и радост,
и само мойта гръд да стопли може -
душата ти, да те дари със благост.
Очите ми, където и да бягаш,
през всички слепи нощи ще те следват
кошмарът ще те дави - без пощада
и сенките докрай ще те преследват.
Ръце в ръце да мачкаш самотата
и в чужди устни болка да тешиш,
не ще успееш да смекчиш вината си:
страхът, че с мене не си бил.
------------------------------------------
Говори ми се...
С теб ми се говори,
а знаеш, че обичам да мълча.
Но тази нощ е толкова разголена
и тихото ранява и плътта.
Секундите са сграбчили небето ми,
под него - обетована земя,
крещят за помощ даже ветровете ми
и суша е целунала пръстта.
Навсякъде потънало е в мрак,
живота е борба на пресекулки,
но само ти познаваш този свят -
със теб ми се говори - без преструвки.
Не мога да издам и звук дори
от крясъците дето вътре в мене
не млъкват - Боже, опази
и полудявам някак си без време.
Но само ти държал си със ръце -
небето ми преди да се продъни
обличал си сърцето ми с' сърце
и тихо сме се топлили без думи.
Говори ми се...
С теб ми се говори
/ навярно имам нужда от любов /
като слепци - със пръсти да се любим -
навярно имам нужда от Живот.

-----------------------------------------------
Не ми показвай среден пръст, Съдба!
Такива жестове на теб не ти отиват.
Изглеждаш свястна и начетена жена,
не се опитвай да ме провокираш.

Предлагам да се срещнем двете с теб,
причакването в гръб не ми харесва.
Да пием вино - да е на късмет,
след първата бутилка ще е лесно.

По - бързо ще преминем и на "ти",
макар че с тебе трудно се говори.
Дуел да си устроим ли, или
не искаш днес изобщо с мен да спориш.

Разбирам те - не съм ти на сърце,
разбирам - много трудно ме преглъщаш.
Да можеш би заплюла ме в лице,
но няма как. И аз не те прегръщам.

От утре ако искаш да вървим
във две посоки коренно различни.
Каквото е било - да си простим
и да си станем чужди и далечни.
-------------------------------------------------
Нахълтваш без причина във живота ми
и искаш да целуваш - там, където
удавила съм всичките си вопли
и удушени съм ги хвърлила в сърцето си.
Пледираш за права върху ми нагло,
разсичаш всяка тъмна тайна на тезгяха,
събличаш самотата безпощадно,
насилваш озверял със хъс душата ми.
Лепиш по кожата ми хиляди причини,
запалил върховете на съдбата,
наричаш всяка тръпка с мойто име
и молиш да заченеш в мен децата си.
Ти Дявол ли си? Боже, помогни ми!
Защо целуваш като за последно...
разсичаш ме с ръце на две половини,
едната бяла - другата във черно.
---------------------------------------------
Заспивай - аз ще дойда късно,
в завивките ти хладни - през нощта
и тайно ще се мушна и със устни,
ще те целуна, за добре дошла.
Заспивай - само ще те гушна
и тихичко до теб ще поседя.
Ще ти разказват влюбените мои пръсти
и няма да те пуснат сутринта.
Защото нощ, вълшебна - като тази,
не давам на денят да я отвей.
И нека Бог със тебе да ни пази,
в такава нощ - сърцето мое пей.
------------------------------------------
Аз винаги съм там - където Ти,
в една Любов притихваш всяка вечер,
потапяш се във нея - като в стих,
а той до рими в тебе е обречен.
Във думите му - болката ти с вик,
разкъсва всеки ред и го съблича,
отдава ти се сляпо - стих във миг,
във който миг - единствен Теб обича.
И после те разказва - ред по ред,
и строфа подир строфа те белязва,
Любов във стих, и стих в куплет,
се любят под небето - като в карма.
Ти тази нощ не си заспивал - знам.
И вятърът го знае - и Луната.
Стихът се сгуши в топлата ми длан,
присви се, като точка - и заплака.
---------------------------------------------------
Намирам те в най - хубавите стихове
с акорди в тишината те белязвам,
в олтарът на самотните ми мигове
душата ми без дъх те изповядва.
Вървя с надежда тиха - да те има
в очакване да спреш на светофара,
простирам под небето страховете си
почистени от грях и от поквара.
Отмерва те сърцето в лунни нощи
на дните във заровения сняг,
топят те ледовете - искам още
да чувам през сълзите твоя смях.
Отказвам да приема синевата,
удавила най - свидните ми вопли,
бродирам те в ковьора на съдбата си
и тайно ти наричам всички нощи.
-----------------------------------------------
Равносметка

Преминах през живота с гръм и трясък,
пропадах в ями, давех се - летях.
И не в един и в двама хвърлих пясък
и не един и двама преболях.

Наказвах с гняв - а в утрини се каех.
Залагах на комар - ту дом, ту чест,
а после в тъмни нощи с глас ридаех
и в Бога търсих милост - блага вест.

Заравях много страшни урагани
в сърцето си - далече от света,
през девет планини болях от рани,
бушувах и се любих със греха.

Под билото Живота не тревожех,
когато лазех, падах и тъжах,
добра да бъда всякога не можех,
предавах често, лъжех и крещях.

С едничката надежда във Всемира
да срещна и позная Любовта,
във битки влизах смела и ранима,
облечена с доспехи от вина.

Сега е Прошка - ден за равносметка
пред Бога и през всички в този час,
признавам си - душата ми бе в клетка...
Простете ми, прощавам и на Вас!
-----------------------------------------------
Не съм страхливка. Аз съм оцеляваща,
в света - във който срещам днес и Теб,
Ако решиш да върнеш лентата обратно,
ще разбереш защо си тук - пред мен.
Не ме познаваш - виждаш половината
от моята възвишена душа.
Да - в ями се е давила и срината
била е много често във калта.
Но тя си има обяснение защо,
преминала през карма и уроци.
Житейската и опитност е мост,
по който ти в момента ще прескочиш.
Било е нужно именно така,
по - труден начин да се усвоят нещата,
не е страхливка - Тя е светлина,
която днес ще отрази душата ти.

--------------------------------------------
Вече бях там, където исках да бъда.

Тази част от живота си наричам Съдба!

В песъчинката малка се побира Всемира,

а дъждът се налива в лоза.

Не ми се иска да съм другаде - вече не!

Сега ще си кажете: "Луда!"

Но пред мен е повярвайте - синьо небе

и съм Там, за където пътувах.
-----------------------------------------
Молитва

Мили Господи - аз съм това.
Вънка става студено и мрачно...
Ти къде ще преспиш през нощта -
на небето ли - има ли място?
Ако искаш - ела у дома,
ще се свием в завивките топли,
ще те гушна - и с теб сутринта
ще играем - ще бъде страхотно.
Аз те искам - при мене ела!
Всяка вечер за тебе тъгувам -
все те търся с очи сутринта,
но те губя - дали те сънувам?
Мили Господи - ти ми кажи
как да стана послушна и тебе -
да те радвам во век... Ти нали
ще си горд - мили Господи, с мене?
----------------------------------------------
Понякога отказвам да боля
и тайничко за пролет си мечтая,
в косите ми - заплетени с роса
се носи утро с дъхава омая.

Понякога отказвам да съм нощ
и в мен изгрява на морето бриза.
Изпращам тъмнината в полунощ,
най - светлото обличам и излизам.

Понякога отказвам да съм дъжд
с вълшебство от очите си го гоня.
Тогава в тях узрява златна ръж,
зрънцата и с усмивката си роня.

Понякога съм цялата Любов
и хуквам по света да подарявам.
Раздавам на талази благослов
и чудни песни весело припявам.
--------------------------------------
Приятелю, душата ти тъгува...
така ми се прищя да те прегърна.
Да можех бих ти дала на минутата -
сърцето си, последната си риза.
Да изтъгуваме тъгата двама с тебе -
да я изпратим - нека да си ходи.
Хвани ръката ми - и бездната проклета
заплюй я във лицето - ти го можеш.
Очите ти ме гледат безнадеждно.
Опитай с моите във този миг и виж -
светът е просто сцена на Живота,
поклон да му дадем, да продължим.
Обичам те и в мигове такива -
до теб ще бъда аз - до сетен час
и болката - гърдите ти ранила
ще излекувам . Ти си - вярвай силно Аз.
------------------------------------------
На Него

Той не се привързва за ден -
аз не храня напразни надежди,
свободата облича пред мен
и е хубав във тези одежди.
Той не сплита във римите стихове
и мелодии с тях не нарича,
гледа нежно - но много студен,
всеки ден любовта ми отрича.
И живота без мен начертал
в ранна сутрин по мъжки обяздва,
той е много първичен и прям,
затова го обичам - и вярвам,
че ще дойде в живота ми ден,
след ужасно студената зима,
моят рицар ще застане пред мен,
осъзнал изведнъж че ме има.
И тогава светът по - красив,
като вик в този миг ще възкръсне
и реки от любов ще текат,
ще се любят с вълните си нощем.
И тогава след много лета,
ветровете завързал в компаси
стиснал здраво във длан обичта,
на колене ще каже: - Една си!
---------------------------------------
Ти ме повика - Живот.
Със огромна Любов ме посрещна.
Ти ми даде надежда - покров
и сърце ми дари - да прогледна.
Ти ме вика в' вселенската шир -
дълго моето име изрича,
в битието ме кръсти Любим -
син - Eдинствен, за радост и приказ!
Подари ми небето - Живот
птици прати да пеят - за мене,
всеки ден, всеки час - с благослов
аз пулсирам във твоите вени.
Че за тебе - любим мой Живот,
до последния дъх - и до Бога
ще живея в Светлина и Любов,
Да пребъдваш Живот! Аз го мога!
---------------------------------------
Ти мълчиш ли, мълчиш и мълчиш,
в сиво крясък през мен преминава.
Ах, защо ли безумно болиш,
тази болка проплаква: - Раздяла!

И без стон, и без дом, и без път,
ние с теб се поглеждаме плахо.
През очите се ражда дъждът
и разкъсва гърдите на лятото.

Между нас само дъжд, само дъжд,
един влак заминава виновен.
- Остани! - глухо шепна на мъж,
на перон със табела: "Съдбовен"
----------------------------------------
Добър вечер, Любов!
Ти съвсем закъсня,
аз направих обаче салата.
Да ти сипя ракия -
има мъничко боб,
да си легнеш във хола оттатък?
От умората виждам
си провесила нос
и гърбът нещо май те тревожи.
Че събуй се де - влез,
има малко винО,
да се чукнем - пък
после ще ходиш.
Ти съвсем покрай нас
не минаваш. Прости,
но ми липсваш,
признавам си - драга.
Вярно тежки са дните,
а мечтите - с пари,
не заслужихме тая награда.
Но пък тъй - за добро
намини някой ден,
аз за теб ще омеся погача,
ще запалим цигара,
ще побъбриш със мен.
Все те мисля Любов -
и те плача.

-------------------------------
Господи,
аз напуснах " бордея " и се връщам при Теб,
приеми ме смирено разкаяна.
Ето - в двора съм, на колене
и не зная какво да Ти кажа.
Идвах няколко пъти до " Твойте врати "
криволичих по пътища мрачни,
сред пиянство замръквах -
сричах хули, сплетни
и ранявах, ранявах стократно.
Гордостта ми ме теглеше във заблуда назад
и ме хвърляше в бой без причина,
много битки загубих, много вяра пролях,
много скъпи приятели сринах.
Есента ме застигна - като танц на дервиш
разпиляла листата с изящество,
аз седя на колене - като Шамс от Тебриз
и Те моля да ме върнеш обратно.
И макар да е истина, че си всъщност във мен
и през цялото време те нося,
аз те губих в живота си - ден подир ден,
днес пристигам смирена и прося.
----------------------------------------
Не ми пресичай пътя със омраза.
Ако не ме харесваш - отмини.
Ехидната усмивка на лицето ти -
душата ми ранява и боли.
Животът ти от моя не зависи.
Аз хляба ти на масата не ям.
Не ми доказвай своите си истини -
и моите на теб не ще ги дам.
Върху ми не изливай с думи ядни -
безсмислени и страшни бесове.
Светът е свят - пред Бога с теб сме равни -
за всеки има слънце, хляб - небе.
Не трябва даже и да ме обичаш.
И тебе няма аз - щом ти не щеш,
но стане ли ти тъжно - сам самичък
пред моята врата - ела и влез.
Аз няма да те съдя - и приятел
ще те наричам - всеки Божи ден.
Сега не ме ранявай със омраза -
иди си и бъди благословен!
------------------------------------
Самопризнание

Обяснявала съм се на Любовта с какво ли не...
със песни, със цветя - на чаша бира.
Примамвала съм я с любов - кафе
с раздели съм я плашила - с усмивка мила.
Пресичах все за нея през Всемира,
чорапите и гладех - ревност пих,
от малка все на нея се прекланях,
с надежда да я имам - я плених.
Варила съм и боб - и бях приятел,
през сълзи я кръщавах и с предателство
и враг и бях - и таен обожател,
използвах Любовта за нарицателно.
Във огъня я хвърлях много смело,
звезди и свалях докато заспиваше,
събличах я по пулс и много щателно
аритмията нейна дирижирах.
Причаквала съм Любовта къде ли не...
във мигове, в поезия - и в проза,
в оргазми съм я връзвала с въже -
душата и съм хвърляла на пода.
По дяволите... Всичко провалих...
Убива ме усещането в ляво...
едва ли Любовта ще ми прости...
сълзите си изпращам... за начало...
------------------------------------------
Научих се във рими да мълча
и тишината си научих - че ме няма.
Изучих много пътища в нощта,
опитах се без Теб да бъда - двама.
Едната - тиха, кротка - като скръб,
ранима - като пролетно дихание,
утрата и - до плещите тежат,
и рони сълзи в мрачните си ями.
А другата е - вятър и мъгла,
с безсмислената показност, която
залъгва в цветно себе си - света,
и моли се - за Теб, като за лято.
Дори, когато мине пролетта
и дълго прожектирам вечер спомени,
ще се залъгвам: " Беше Любовта..."
полегнала, като мъртвец отгоре ми.
------------------------------------------
Понеже сме различни Ти и Аз
и нещо все не ни е както трябва,
понеже не успях да свия крак,
пред твоите очи и да припадна.
Опитах да ти бъда опонент -
надявах се да бъдеш моя Майстор,
отчаяно да искаш само мен
и всичко друго да е маловажно.
Любов поисках - даваш ми криле.
- Иди лети ти, моя - Маргарита!
/ ме пращаш по света къде ли не,
но мене всъщност пита ли? Не пита! /
Не искам ти крилата - Боже мой!
Плъзни ръце по жадното ми тяло,
вържи ме със въже - лице в лице
и ме люби - без дъх, до прималяло.
Не питай, а ме късай - на парче,
убийствено целувай - наранявай,
да бъдеш като другите не смей,
душата ми разкъсвай - не прощавай!
Евангелието не ми чети,
на кръста ме сложи - свето разпятие.
Ти моят Бог във този свят бъди
и ме изкупвай - като Дяволско проклятие!
----------------------------------------
Не мога да нахраня бесовете ти,
а и не искам - Боже, опази.
Те - моите са болки нечовешки,
та твоите ли - Бог да ми прости.
Не искай да застана връз небето ти,
да го подпирам - за да не вали,
дъждът окалял е до горница нозете ми.
Приятелю, не мога да съм Ти.
Макар, че всеки в този свят бленува -
да сме Едно и ризи да делим,
виж - моите са дрипи - не си струва,
цигара? Ако пушиш - да димим.
Грехът да подредим със тебе двама -
в душите си, и после - за късмет
да хванем влака - всеки в свойта гара -
да се изпратим в пътя си не лек.
Предъвкваш ми съдбата - като куче,
не я ли знаеш вече наизуст,
причини търсиш в мен, за да се случиш.
Не бива да ми вярваш - Ти си луд.
Единствен във ковьорът на съдбата
да шиеш свободата си умееш,
различни са Вселените ни. В заедност -
да бъдем в Битието не умеем.
Не искай да те уча да обичаш -
да Любя и да Бъда не можах.
Живота, като двойкаджия сричах -
дори да го погледна не посмях.
Виж - мога пред нозете ти ка'т камък -
да те препъна и да те боля,
след мен да ставаш силен, за да няма -
какво да те уплаши във света.
Аз грешницата - губила посоките,
ако ме срещнеш някъде в света голям,
преди да се прекръстиш пред Голготата -
прости ми, че Те оставих Сам.
--------------------------------
Понякога сама съм си Любов,
почти съм сигурна, че мога да летя.
Забравям Теб - забравям твоя зов
и ставам чиста изворна вода.
Така е правилно. Дори да ми е мъчно,
наум си преповтарям правилата.
Стопявам се до устните на въздуха
и го целувам - право във устата.
В гърдите му - присвита на кравайче
се нося в пулса му - през шарения свят.
Разхожда ме в горите и ливадите
и ме преражда в бяло - като цвят.
Понякога сама съм си Любов,
на въздуха дори и не разчитам.
По залез идвам тихо - с благослов,
във твоите очи - бездумно скрита.
И те прегръщам - с нейните ръце,
и с устните и нежни те целувам.
Понякога сама съм си Любов...
Когато си обичан - съществувам!
-------------------------------------
Нито ти - нито аз сме готови
да погледнем един във друг.
/ За добро ли, за зло ли /
тази обич ни преследва на пук.

Като куче задъхана тича
и след нас лае силно - със бяс.
- Аз не искам да те обичам! -
/ гоня кучето / - Циба! У вас!

Ти го риташ с обувки в лицето -
проглушаваш съня ми със вик:
- Точно нея не искам в сърцето си!
- Помияр! Остави ме! ... / ритник /

Бягам силно - а все съм до тебе.
Не ме искаш - а дишаш чрез мен.
- Чуй, кутре / дявол да те вземе! /
- Ти защо си нарочило мен?!
--------------------------------------
Предъвквам те - отново и отново,
заседнал си ми в гърлото - ах, спри!
Душата ми ли искаш безподобна,
и как да ти говоря - като ти
изобщо не ме слушаш и повтаряш,
за стотен път, за хиляден - не знам,
че съм живота ти - и виното и хляба.
Човече - аз не съм и Божи дар.
Огледай се - душата ми бездомна,
а грешките - една торба вини,
до тебе да съм - лудост е огромна.
Не ме наричай Ангел. Опази!
По улиците ходя - като призрак,
прегърбена - затътрила съдбата си,
цигари пуша - чопля си тревогите
и вече чакам да се прибера оттатък.
А ти - Любов! О, моля ти се - стига!
Кому са му притрябвали проблеми!
Една е скъсаната ми и жалка риза.
Не си я давам - дявол да те вземе!
---------------------------------------------------
Нечакан гост

Добре дошъл, не се събувай - влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам... колко мина?
Години, десет - двадесет... или...
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица... адрес...
Какво да ти налея - притесняваш ме...
аз май треперя... втресе ме нощес....
Не, няма нищо - бързо ще се стопля,
ще пусна печката... момент - сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца...
Щастлива съм - поне така си мисля.
Какво да ми е - вила и кола...
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми - съдба.
Да, жива е - със татко си помагат.
Добре са - в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал...
Разказвай имаш ли жена... деца...
/ обичаш ли я... на кого му пука... /
Не си се променил. Е, не съвсем...
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия - левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала - разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /
Не ме поглеждай тъжно... не, не бива...
Не хапна нищо и не пи...
Ще тръгваш значи - да, добре - отивай...
Отивай си - със здраве си иди.
Ах, късно е - та ний сме побелели -
в очите ни не греят и звезди...
То беше време - време на раздели...
и ето - след години идваш ти...
-------------------------
Очаквам си душата, да си дойде,

изпратих я в снегът студен навън,

из преспите да зъзне, да си спомни

да и полипсва лятото, морето, стига сън.

В сърцето ми на топло бях я свила

в гнездо от спомени завита там,

заспала бе в илюзии, ленива,

безчувствена, невиждаща душа.

Но днес я пуснах, тя от мъка вика.

Събудих я зарана, във студа,

да ходи като куче да се скита,

бездомна да се върне през нощта.

Ще ми прости, аз зная най-накрая.

Ще се посърди ден и два, ще поскимти,

сърдита срещу мене ще полае,

но после милата, ще ми прости.

Че толкова отдавна си я чакам.

Към нашите мечти да тръгнем пак.

За нея дълго и безпаметно аз плаках.

Така ми липсваше във този сняг.

[Валентина]

НЕ ИДВАЙ ПОВЕЧЕ В СЪНЯ МИ

Не идвай повече в съня ми,
не сбъдвай неизказаните ми мечти!
Не запалвай огъня на стари рани,
от тези сънища боли...

Аз искам вече да те забравя,
да излекувам измъченото си сърце.
Аз не искам повече да плача,
искам да забравя изгарящите ти ръце.

За мене беше ти Животът,
ти беше моята Мечта!
Ти беше щастие желано,
но вече ще си "Никой" - запомни!

Не идвай повече в съня ми,
не сбъдвай неизказани мечти!
Не запалвай огъня на стари страсти,
от този огън винаги боли!

В.Петкова
01.06.2013

[slaron]

СТАРАТА КЪЩА
Глуха е къщата – няма я баба.
Дворът – удавен в трева.
Тихо в лозниците вечер поляга.
Чакам на прага сама.
Няма резета на портите вече.
Куче не лае отдавна.
Рухна чардакът, стълбите свлече,
покривът плочест пропадна...
Скърцат стрехите изгърбени в здрача -
плачат за нявгашен дъжд.
Вятър-лудетина в крушата скача,
писва щурче изведнъж...
Празни прозорчета вперила в мене,
зад разкривени врати,
старата къща шепти омъчнена,
моли без глас: ”Остани!”
Плахо в душата капчуци почукват,
свидни спомени шушнат:
„Тук, на годините в бързея рукнал,
твоят род корен е пуснал!
Влез в одаята с чергите пъстри,
огън стъкни в оджака...
С кошница Божие грозде - на пръсти,
баба ще дойде! Почакай!”

Тоня Борисова

[Lord]

Харесва ми! Въздейства някак си едновременно и носталгично, и оптимистично...

[Валентина]

ЖЕНА

Жена съм Аз - създадена от Бог и Дявол!
Жена - родена за Любов и Грях!
Жена съм аз, и нежна, страстна,
призвана да съм и вълна, и бряг.

Жена съм аз и силна, слаба,
покоряваща души, сърца...
В очите мои сто слънца сияят,
в косите - бурни ветрове.

Жена съм аз - и лед и огън,
и устни, парещи кат' жар...
Душата ми - скитница волна
разпалва в сърцата пожар.

Жена съм Аз - създадена от Бог и Дявол!
Жена - родена за Любов и Грях!
Жена - вълна неуловима,
помитаща и пристани, и бряг...

В.Петкова
15.06.2013

художник Tzvetomir Iliev

[slaron]

........................................

Не ми пресичай пътя със омраза.
Ако не ме харесваш - отмини.
Ехидната усмивка на лицето ти -
душата ми ранява и боли.
Животът ти от моя не зависи.
Аз хляба ти на масата не ям.
Не ми доказвай своите си истини -
и моите на теб не ще ги дам.
Върху ми не изливай с думи ядни -
безсмислени и страшни бесове.
Светът е свят - пред Бога с теб сме равни -
за всеки има слънце, хляб - небе.
Не трябва даже и да ме обичаш.
И тебе няма аз - щом ти не щеш,
но стане ли ти тъжно - сам самичък
пред моята врата - ела и влез.
Аз няма да те съдя - и приятел
ще те наричам - всеки Божи ден.
Сега не ме ранявай със омраза -
иди си и бъди благословен!

Margalo

[ribaflic]

Пепеляшка

Нека да съм Пепеляшка.
Щом го искаш,
аз, обичащата те,
се съгласявам.
Зная наизуст от малка приказката.
Няма да е трудно.
Ще се справя.
Ще ти бъда вярна Пепеляшка.
С обич ще варя яхнии и супи.
Цели купища чинии и чаши
ще измивам, без да има счупено.
С нежност ще пера дори чорапите ти,
ще ти гладя с влюбен патос ризите,
ще плета терлички за децата ти,
ще ти нося чай пред телевизора.
И, прегърнала прахосмукачката,
ще примирам, като си помисля
как през прага гордо ще прекрачиш
в стаята – уютничка и чистичка.
Мара Пепеляшка съм, не виждаш ли!
Ти си Господарят. Ти си силният.
Но защо усмивката безгрижна
нещо на една страна се килна?
Бива ли така да се тревожиш,
че насред звука на кафеварката,
някой чука на вратата, божичко…

И пантофката ми е по мярка.

Маргарита Петкова



Посещение на добра воля

Каренина, не знам защо пристигате -
среднощна гостенка във моя дом.
Да бяхте си останала във книгата -
във първия или във втори том.
Не съм Ви канила. Дори, признавам си,
на дните си под ниския таван -
не се сърдете - но съвсем забравих,
че съществува и такъв роман.
Седнете, моля. Ето тук, до масата.
Сега ще Ви направя руски чай.
Какъв красив костюм! Личи си класата.
Но нещо е изкаляничък май.
Да, да - дъждът... И... Нека не говорим.
Съдбата Ви я зная наизуст.
Безспорно - уважавам силни хора.
И още - хората с изискан вкус.
Шампанско нямам. Само малко водка.
По равно с Вас ще си я поделим.
(Как ясно помня Вашата походка
след срещата с оставения син!)
Наздраве, Ана! За какво? Навярно
уместен ще е тост за любовта.
Но аз не искам. Вече съм се парила.
И не веднъж. И не от суета.
Да пием за децата си! Прощавайте,
пред Вас, че заговорих за въже...
Защо дойдохте, да Ви вземат дяволите,
със Вашите любови и мъже!
Позната ми е страшната Ви болка,
познат ми е нелепият Ви дял.
(Как ясно помня черната ви рокля
на оня първи съдбоносен бал!)
Аз Вашите объркани посоки
от край до край самичка извървях.
(Как ясно помня - ах! - Альоша Вронски,
побърканата му от валс глава!)
Отъждествявах се със Вас в мечтите си -
Какъв живот, каква красива смърт!
Сега разбирам - Вашата визита
е като повиквателна отвъд.
Защо избрахте мен? Защо подпалвате
с очите си фаталния ми брак?
(Как ясно помня, да Ви вземат дяволите,
перона и последния Ви влак!)
Но не е за мен финалът между релсите
макар, признавам си, да е красив.
Не се научих да умирам. Нейсе.
Човек се учи, докато е жив.
Щастливите семейства си приличат -
е казал оня гениален граф.
Вървете си сега, ако обичате.
Върнете се на прашния си рафт.
След Вас вратата тихо ще затворя,
децата ще завия мълчешком
и ще измия пода и прозорците
в нещастния - по своему – мой дом.

Маргарита ПЕТКОВА